Петата погибел

Пол Хофман Петата погибел

На Ричард Голнър

Дайте ми десетина здрави, добре развити деца и мой собствен свят, където да ги отгледам, и аз ви гарантирам, че мога да взема което и да било от тях, за да обуча какъвто специалист си поискам — лекар, юрист, художник, търговец — и, да, дори просяк или крадец, независимо от неговите таланти, наклонности, стремежи, способности, призвания и расата на предците му.

Дж. Б. Уотсън,

„Психологии на 1925 година“

Аз се сражавах като ангел.

Уилфред Оуен

Пролог

Представете си. Млад наемен убиец, всъщност още почти момче, лежи грижливо прикрит сред високите зелено-черни тръстики, растящи в изобилие покрай реките на Валомброза. Чака отдавна, но той е търпеливо създание, а онова, което очаква, за него е може би по-скъпо от живота. До него лежат лък от ясеново дърво и стрели с върхове от черна стомана, способни да пронижат дори най-скъпата броня, стига врагът да е достатъчно близо. Не че днес ще има нужда от тях, защото младежът не чака някакъв негодник, заслужил смъртта, а най-обикновена водна птица. Притъмнява, и женският лебед (лебедица, нарича я мислено младежът) прелита през пълната с врани гора. Техният дрезгав грак е пълен с горчива обида от нейната красота, докато тя се спуска над водата и я докосва като четката на художник — точно и прелестно. После започва да плува напред с цялото изящество, което е прославило нейните събратя — човешко око никога не е виждало тъй грациозно движение по тъй застояла сива вода сред тъй неподвижен и сумрачен въздух.

Остра и безпощадна като омраза, стрелата полита през същия този въздух, който тя е благословила, но профучава на няколко крачки встрани от целта. И лебедицата се издига във въздуха с мощ и изящество, белотата й прорязва пространството в дирене на спасение. Младежът се е изправил и гледа нейното бягство.

— Другия път ще ти видя сметката, коварна блуднице! — провиква се той и захвърля лъка, единственото от всички оръдия на смъртта (нож, меч, лакът, зъби), което така и не е успял да овладее до съвършенство, ала и единственото, което му дава надежда да отмъсти за разбитото си сърце. Ако изобщо има надежда. Защото, макар че това е сън, дори и в сънищата не е способен да улучи хамбар от двайсет метра.

Той се събужда и половин час лежи, унесен в мрачни мисли. Истинският живот внимава да не засегне отчаяните авантюристи, но кошмарите могат безнаказано да се подиграват дори и на най-свирепите убийци — а Томас Кейл несъмнено е един от тях. После той отново заспива, за да сънува пак есенните листа, падащи над потоците на Валомброза, и големите бели криле, размахани вихрено из мъглата на ранното утро.

1.

„Балада за Томас Кейл, Ангелът на Смъртта“ е една от най-бездарните поеми, излизали някога от Службата за разпространение на Вярата на Обесения Изкупител. Впоследствие тази институция става тъй прочута с умението си да измисля опашати лъжи в полза на Изкупителите, че изразът „от монах го чух“ се превръща в пословица.

Книга четирийсет и седма:

Спорът

„Събуди се! Виж, изгрев сред мрака дълбок разкрива Лявата ръка на Всевишния Бог. Кейл зове се той, на Смъртта херувим и юмрукът му мощен е непогрешим. Срещу Папата тръгнаха убийци проклети, но тогава Кейл въже си изплете и се престори уж, че избяга на Светилището любимо от прага, и своя наставник Боско привидно отхвърли, та в защита на Светия отец да се хвърли. Във Мемфис, града на поквара и гнет Кейл спаси една принцеса със сърце от лед. С магии и сласт искаше тя да го погуби, а щом той каза «Не» — тя убийци подкупи. Баща й отдавна плетеше срещу Папата мрежи, Изкупителите нападна с такива кроежи, но край Силбъри Хил коварният враг срещна Принцепс, Боско и Кейл и бе изтребен до крак. Тъй империята на Мемфис загина, а Кейл заедно с Боско отново замина да се бие срещу еретиците Антагонисти. Нека се молим за Папата и Изкупителите чисти.“

Общоизвестно е, че истинските събития преминават в историята и биват преобразени според предразсъдъците на онзи, който ги записва. После историята бавно се превръща в легенда, където всички факти са замъглени въпреки интереса на разказвачите, които вече са мнозина, различни и често си противоречат. Накрая, може би след хилядолетия, всички намерения, добри или зли, всички лъжи и всички истини се сливат в универсален мит, където всичко може да е вярно или невярно. Вече няма значение. Но истината е, че много неща се отклоняват от факта почти веднага, след като са се случили, и още преди залез-слънце започват да се преобразяват в необятната мъгла на митовете. Така например, цитираните по-горе стихове са написани само два месеца след събитията, които тъй неудачно се мъчат да обезсмъртят. Нека да ги прегледаме ред по ред.