— Само ако им е изгодно. Швейцарците са неутрални по природа — дори когато предлагат помощ, тя никога не идва. Но все пак трябва да свалите расата си, преди да преминем — това е трудно при всяко положение, а ако сте облечени така, става невъзможно.
— Прекалено много искате, капитане — да се отречем от вярата си.
— Да си държиш устата затворена не е отричане на каквото и да било — просто здрав разум.
— Мислех, че сме братя, капитане.
— Така е. Просто аз съм по-големият. Вземи си парите и пропуска и изчезвай. Обещанието ми още е в сила.
— Искам да остана, капитане.
— Не.
— Искам да остана. Понякога прекалявам с приказките.
— А аз не. Тръгвай.
Кейл видя, че останалите Покаятели са шокирани от наглостта срещу командира и доволни от неговата категорична демонстрация на власт. Те не бяха свикнали с първото, а второто ги успокояваше.
Осъзнавайки, че всички Покаятели са настроени против него, човекът побърза да си тръгне.
— Да го последвам ли? — попита Хенри Мъглата.
— Да го последваш? — престори се на наивен Кейл.
— Знаеш какво имам предвид.
Кейл поклати глава.
— Много кръвожаден си станал на стари години.
— Той е просто един Изкупител — дължим му верността на свинаря към прасето, нали?
Кейл се усмихна.
— Разговарял си Хук. Не стига, че е безполезен, ами и оказва лошо влияние. Колкото до онзи — остави го на мира. Той е твърде далеч от Шартр, за да ни навреди — ако изобщо стигне дотам. В което се съмнявам. Искам да вземеш петима мъже и да привлечеш вниманието на Фаншоу. — Той начерта в праха няколко линии. — После се върни, а ние ще те чакаме тук.
23.
Може би сте чували да наричат дявола „Стария Мерк“, по името на Никълъс Мерк, най-скандалният от онези позорни дипломати-наемници, Талейраните. Въпреки всички безсрамно цинични съвети, които раздава, трябва да му признаем едно: той не ни казва какви трябва да бъдат хората, а какви са в действителност.
„Всеки владетел, решил да отиде на приключение в чужбина, следва винаги да поема пътя на завладяването заради грабежа, а не завладяването на територии. Много е приятно един велик човек да погледне картите върху стената и да си мисли колко часа грее слънцето над неговите територии, но проблемът с покорените народи е, че ако не ограбиш, каквото имат, и не се изтеглиш веднага, трябва да управляваш страната им вместо тях, да ремонтираш водопроводите им, за да не умрат от жажда, да запълваш дупките по пътищата, да пълниш хамбарите, за да не умрат от глад. Трябва да уреждаш техните разправии, които обикновено ще са безкрайни и смъртоносни, и да плащаш на свои или техни войници, когато търпеливо договорените споразумения се провалят, както винаги става.
Представете си завоюваните земи като наследена голяма къща — приятна гледка в началото, когато се радвате на късмета си, но в действителност не носи нищо освен неприятности и загуба на време, търпение, кръв и пари. Затова грабете!“
Точно една от тези безкрайни разправии, които предсказва Мерк, доведе петстотин озлобени Изкупители в подножието на Квантокс, за да се справят с нарасналия брой нападения на планински бандити срещу местните муселменски общности. Беше студено, влажно и нямаше почти нищо за ядене, защото Муселмените бяха ограбени до шушка. Изкупителите не можеха да разберат защо трябва да търпят такива рискове и лишения, за да помагат на хора, които дори не са еретици. Те се кланяха на лъжливи богове — дори не почитаха погрешно истинския Бог като Антагонистите. Новият изкупителски губернатор на Мемфис нямаше навика да обяснява действията си на своите хора; не го направи и сега, но причините бяха твърде прости: Мемфис трябваше да яде, а Муселмените осигуряваха значителна част от храната на града. Действията на онези планински разбойници създаваха сериозни неприятности и демонстрираха, че правилата на Изкупителите могат да бъдат драстично нарушавани. Военната експедиция нямаше за цел да възстанови реда, а да покаже на всички какво ще последва, ако изкупителската власт бъде оспорена по какъвто и да било начин. Изкупителите идваха като екзекутори, а не като полицаи.
Макар че идеята да не вършиш нищо бе много приятна за Клефтите, те изпитваха дълбока антипатия към принудата да не вършат нищо, и то на строго определено място. Затова задълженията по охраната се възприемаха с особена неприязън и макар че обичаят повеляваше всеки на възраст под четирийсет години да взема участие в нея, ставаше, както е казала графиня Мери Пемброук: „някои обичаи е по-достойно да се нарушават, отколкото да се спазват“. По-заможните плащаха на други да заемат местата им, а тези хора обикновено се оказваха твърде мързеливи, безполезни и глупави, за да си изкарват прехраната по друг начин. Сега, след като дръзките и интелигентните печелеха толкова много от нарасналия брой набези на муселменска територия, имаше и повече пари, за да подкупят най-некадърните си съплеменници да стоят в лютия зимен студ на някой хълм, където не се случва нищо, и няма изгледи да се случи.