Имаше строги правила за използването на огън от часовите — само през нощта, малък, закътан между скалите и с най-сухи дърва. В студа и дъжда не беше лесно да се спазват тези разумни, но неприятни правила. Освен това изглеждаше крайно невероятно Муселмените да нападнат през зимната нощ. Да се луташ по урвите в тъмното под дъжда или снега, а понякога и двете, е чисто самоубийство. Когато човек лежи на студено и влажно, наляга го изкушението да поеме мъничък, вероятно дори никакъв риск, да позасили огъня и да използва малко по-мокри дърва, защото в такова време е адски трудно да се поддържа сухо каквото и да било. Виждате как нещата малко по малко излизат извън контрол. И тъй, дойдоха последствията от пристигането на Клайст: неговият талант даде на Клефтите възможност за повече нападения, следователно за повече богатство, а оттам и за повече подкупи; докато необходимостта от бдителност нарастваше непрестанно, на практика часовите ставаха все по-небрежни. И ако не беше непреднамереният героизъм на Кейл при спасяването на Рива и всички произтекли от това бедствия, то пазачите, преценяващи баланса на риска между това да хванат пневмония или Муселмените да им прережат гърлата посред нощ, щяха да вземат напълно разумни решения. Но те не очакваха идването на Изкупителите. Защо да го очакват? И все пак Изкупителите вече пълзяха по заледените възвишения и убиваха Клефтите в светлината на техните подсилени огньове.
Но дори злите и коварните не винаги имат неизчерпаем късмет, и след смъртта на третата група стражи нападателите бяха забелязани от един пазач, който не можеше да заспи от студ, въпреки засиления огън. Той умря в схватката, но в последвалата суматоха един Клефт избяга и се втурна към селото, предупреждавайки пътьом останалите постове. Вече достатъчно предпазливи, за да оцелеят, почнаха да пристигат пратеници с по-подробна информация.
Не след дълго Клайст осъзна с кого си имат работа.
— Може би са Матераци — каза Сувери. — Преди около двайсет години те дойдоха и изгориха пет-шест села.
— Вече няма Матераци.
— Официално — може би. Но сигурно са останали мнозина обучени мъже, които гледат някак да си изкарат прехраната.
— Вече няма Матераци. Нито наемници, нито каквито и да било — каза Клайст.
Той обясни и за известно време настъпи тишина.
— Когато дойдоха Матераците, ние просто си събрахме багажа и се скрихме в планината. И сега ще е същото. Ще ги изчакаме; те ще опожарят селата, което е тъжно, но не могат да останат тук завинаги.
Надигнаха се протести: нарасналото богатство бе позволило не само най-заможните да си изградят нови къщи, достойни за подобреното им материално положение. Много от сградите бяха недовършени и идеята да ги изоставят предизвика силно възмущение. Разгоря се ожесточен спор.
— За Бога! — не издържа най-сетне Клайст. — Те не са дошли тук, за да сплашат някого — не вас, във всеки случай, защото от вас няма да остане нито един жив, та да запомни урока им. Те няма да опожарят няколко къщи, за да ви научат да не сте толкова алчни. Ще ви изтрият от лицето на земята. Ще убият старците, младежите, момичетата, децата. Няма да отминат нищо живо. И ще извършат всичко това пред вас, тъй че да е последното, което ще видите, преди те да ви умъртвят с триони, железни гребла, секири или въжета. След това ще ви изгорят в тухларната. После ще изсипят пепелта в реките и потоците, за да потекат черни и от вас да остане само спомен за пепел, а името ви да стане нарицателно за разруха.
Както можеше да се очаква, настана ужасна тишина, прекъсната от Дик Тарлтън, за когото се знаеше, че не приема на сериозно каквото и да било.
— Лоша работа — каза той.
— Изчакай тук още два дни, глупако, и няма да ти е до смях.
— Да се бием ли предлагаш?
— Ще загубите.
— Тогава какво?