— Избягайте.
— И къде ще отидем?
— Къде е най-близката граница?
— Горна Силезия.
— Значи ще тръгнете към Горна Силезия.
— Стотици деца и старци в планините през зимата. Това е фантазия.
— Е, гледайте да намерите начин, защото ако останете, след седмица ще има само един вид Клефти — мъртви.
И наистина това, което казваше Клайст, беше немислимо и пълно с ужасни възможности. Спориха часове наред, като Клайст даваше пример след пример за жестокостта на Изкупителите.
— Ти преувеличаваш, за да стане твоето.
Изтощен, изплашен и разярен, Клайст загуби самообладание, повали с един удар най-големия скептик и трябваше да бъде отмъкнат настрани, но не и преди да успее да го ритне толкова силно, че му строши две ребра. Този изблик сякаш убеди потресените зрители, че дори и да греши, Клайст е напълно искрен. Когато се успокои, той видя, че настроението се е променило.
Идваше време за хвалби. Проблемът с Клефтите обаче беше, че те не само толерираха преувеличенията на минали подвизи, но дори им се възхищаваха. Да се прославиш с нещо, което не си извършил, се смяташе за голямо постижение, по-славно дори от истинския подвиг. Нямаше място за неувереност или скромност.
— Вие ме познавате — започна Клайст. — Новите къщи, заради които сте готови да умрете, се строят благодарение на мен. Моето умение ви направи богати — само то и нищо друго. Нито един от вас не може да ме победи в честен двубой… или нечестен. Ако не реша да ви убия от километър разстояние, мога да го направя лице в лице — не че ще остане кой знае какво от него, след като ви отхапя носа и ви извадя едното око. — Тия словесни излияния биха му доставили удоволствие, ако животът на съпругата и нероденото му дете не бяха изложени на такъв риск.
— А откъде мислите, че са дошли тези способности? Изпод някой камък ли? Имам ги от мъжете, които са едва на един ден път оттук. И не забравяйте, че аз съм просто един новобранец, слабак в убийствата и жестокостите, в сравнение с идващите насам Изкупители — те имат не повече жалост от воденичен камък, желязото е слама за тях, стрелите са плява. Жените и децата трябва да тръгнат веднага, а по-голямата част от мъжете ще дойдат с мен. Ще се опитаме да ги отклоним от похода, доколкото можем. Това е последната ми дума. Ако не сте съгласни, вземам жена си и тръгвам.
— Жена ти е на път да роди, Клайст.
— Значи разбирате, че не говоря празни приказки. Тя ще има повече шанс, ако роди в някоя канавка край пътя, отколкото ако остане тук.
Това не беше достатъчно убедително за Клефтите, но те повикаха Дейзи да потвърди казаното от Клайст — макар и млада, тя се ползваше с известно уважение. Самохвалството е едно — то заслужава всяческо възхищение, но да поведеш жена в деветия месец из пущинака през зимата е отчаяна и ужасно убедителна постъпка.
Дейзи се дотътри в дома за събрания — огромна, натежала, с мъчителни болки в гърба и задника. Не беше в настроение за празни приказки и им изложи положението направо.
— Мислех си, че се възхищаваме от онези, които знаят кога и как да се страхуват. Ние винаги сме имали мозък и се смятаме за по-добри от всички останали, защото охотно признаваме полезността на един умен страхливец. Знам, че подозирате съпруга ми в храброст, но трябва да му вярвате още повече, щом е готов да ме отведе още сега, вместо да се изправи пред Изкупителите. Проявете здрав разум — изберете живота вместо смъртта.
С тези думи тя излезе и се прибра у дома да си легне и да трепери от ужас.
Последва още един час препирни и, разбира се, някои отказаха да поемат такъв риск — а той наистина беше ужасен — само заради думите на едно момче, макар и много полезно. Но би било справедливо да се каже за Клефтите, че щом веднъж вземеха решение да избягат, те не вършеха работата наполовина — а в бягането бяха големи майстори. Колкото и да бързаше да напусне, Клайст осъзна, че не могат да тръгнат преди следващия ден, когато Изкупителите щяха да бъдат само на дванайсет часа път от селото. Трябваше да действат час по-скоро, ако искаха бежанците да имат някакъв шанс да прекосят планините и да се доберат до границата.
— Ще взема със себе си Меган Макси за акушерка — каза Дейзи, опитвайки да изглежда по-спокойна, отколкото се чувстваше.
— Дали ще може да помогне при такива обстоятелства?
— Предполагам, че скоро ще разберем.
Той се усмихна.
— Изведнъж си станала много смела.
— Тия думи си ги вземи обратно. Никога не съм се чувствала по-страхлива от сега. Искам и ти да бъдеш страхлив.