— Вярвай ми, такъв съм.
— Не ти вярвам. Ти ме обичаш, а от това мъжете оглупяват.
— Искаш ли да те обичам по-малко?
— Искам да ме обичаш достатъчно, за да останеш жив.
— За да останеш жив, трябва да поемаш рискове. Бедата с Клефтите е, че те нямат нищо против да убиват, но не искат да умрат при това.
— Още една причина да не се жертваш заради тях.
— Готов съм да умра за Клефтите точно толкова, колкото те за мен. Не го правя заради всички, а заради теб и това малко създание.
— Добре. Не го забравяй.
— Няма. Ти си много странно момиче, нали?
— Какво знаеш ти за момичетата?
Тази нощ и двамата не можаха да спят, а когато на другата сутрин отидоха до първия сборен пункт, настана ужасно мълчание. Клайст се чувстваше едновременно като изоставено дете и като баща, бягащ от децата си. Той бе изтърпял през живота си много страдания, но нито едно от тях не беше тъй дълбоко и остро. Когато пристигнаха обаче, тия непоносими чувства отстъпиха място на чиста ярост. Очевидно Клефтите бяха решили, че щом ще загубят всичко оставено, не бива да изоставят нищо. Клайст не би повярвал, че толкова малко хора могат да притежават толкова много и да успеят да го натоварят върху едва ли не всички коне, мулета и магарета в целия свят. Само това му трябваше, за да изпадне в див гняв и да почне да сече въжета и ремъци, крещейки на жените и заплашвайки мъжете, тъй че след по-малко от час се натрупа цяла планина от крадени тенджери, тигани, грозни дрънкулки, коприна, кутии, килими и топове плат, плод на петдесет години грабежи. Той викна петимата командири на стоте мъже, определени да охраняват кервана, и се закле, че ще ги изкорми лично, ако не разтоварят по същия начин всеки друг срещнат керван в планините. Това допълнително забави потеглянето и дори не му остана време да се сбогува с Дейзи. Той я целуна, помогна й да се изкатери с усилие на малкото, но яко планинско конче и стисна ръката й, като че нямаше сили да я пусне.
— Да се пазиш — каза най-сетне той.
Но Дейзи не можеше да говори, и когато той отдръпна ръка, тя се опита да я хване пак. Чак тогава гласът й се изтръгна от гърлото със страшно ридание.
— Вече никога няма да те докосна отново.
— Ще ме докоснеш. Знам как да остана жив. Повярвай ми.
После тя потегли, като се озърташе към него през цялото време, макар че вратът и гърбът я боляха жестоко. Не откъсна очи от него нито веднъж, докато не изчезна от поглед.
Бащата на Дейзи се приближи до Клайст.
— Да се надяваме, че си прав.
Беше почти готов да добави, че се надява Клайст да греши.
Изкупител Родри Галган вървеше десети в челото на двете колони от над петстотин Изкупители, които се тътреха нагоре по прохода Симънс Ят. Изкачването бе стръмно, а той носеше товар почти колкото половината му тегло. За да прогони мислите за умората, Родри се молеше на свети Антоний.
— Скъпи светецо — шепнеше тихичко той, — за теб рибите изплуваха от водата, за да те чуят как проповядваш; пред теб коленичи мулето, когато пренесе край него мощехранителницата с късче от истинското бесило; ти възстанови крака на младежа, който го отряза от угризения, че е ритнал майка си. Имай милост към един беден грешник; прости ми дързостта, похотта, алчността, гордостта, лакомията, гнева, завистта и леността, прости ми за всички грехове.
Прекъсвайки за момент молитвата, той вдигна очи и зърна малък черен предмет в небето на около шейсет метра от него. Първите тръпки на страх едва бяха плъзнали по врата му, когато предметът връхлетя по-бързо от падащ камък и го удари право в гърдите. Наоколо паднаха още десетина, но ужасната болка и паренето в ушите го разсеяха за няколкото секунди живот, които му оставаха.
Докато Изкупителите проумеят какво се е случило, петдесетината Клефти, водени от Клайст, вече бягаха нагоре по прохода с надеждата да изчезнат, преди Изкупителите да се опомнят и да ги подгонят. Можеха да ги изненадат само веднъж, и Клайст изчака малко по-дълго от Клефтите, за да види какви са пораженията. Може би десетина, помисли си той, но това далеч не беше достатъчно. Лошото беше, че широкият проход предлагаше много места за засада, но и много прикрития сред грамадните камъни, паднали от отвесните склонове.
Както очакваше Клайст, Изкупителите захвърлиха по-голямата част от товара си, оставиха петдесет души да го охраняват и продължиха напред, но вече на групи по десет, които притичваха от скала до скала и взаимно се прикриваха. Първата атака ги бе забавила, но не достатъчно.