Само преди една година това не би могло да се случи. Изкупителският капитан, някой си Сантос Хол, за нищо на света нямаше да раздели силите си, ако не го бяха научили Покаятелите на Кейл. Преди Кейл запазването на войската в цялост беше желязно и най-често мъдро правило. Но макар че Изкупителите трудно усвояваха гъвкавостта, опитът на Хол от степите го беше научил на много неща за партизанската война — а Клефтите очевидно далеч не бяха толкова страшни като Народа, особено благодарение на слабото им разузнаване и предателството на техните лидери. Тъй като мисията му бе преди всичко наказателна, беше недопустимо да позволи на повечето си жертви да избягат. Сило можеше да отведе хората му в капан, или по собствена инициатива да ги отклони в грешна посока, но Сантос Хол прецени, че Сило е напълно искрен в двуличието си, а нападенията на Клефтите явно се опитват да ги забавят по някаква важна причина. Евакуирането на жените, дори и при толкова рискови обстоятелства, бе точно каквото трябваше да направят, като се има предвид какво ги чакаше.
И тъй, докато Сантос Хол продължаваше напред през прохода Ят и стръмното Лайдънско дефиле, половината от хората му бавно се прехвърлиха през връх Саймън към кервана на Клефтите, който се стремеше да излезе в равнината отвъд планините, откъдето оставаха пет дни път до границата. Сега Хол поемаше по-малко рискове в боевете из Лайдънското дефиле и си позволи да забави ход — както за да опази хората си, така и за да създаде впечатлението, че тактиката на Клефтите има успех. Сантос Хол вече бе чул за Клайст от Сило, и въпреки че не знаеше името и връзката му с Томас Кейл — чийто горещ поклонник беше сега — това обясняваше смъртоносната точност на някои изстрели откъм Клефтите. Ако този Клайст беше бивш изкупителски послушник, нямаше капка съмнение какво го чака, ако бъде заловен, в което Сантос Хол не се съмняваше. След като половината му хора прехвърлеха планините, те щяха да се справят с кервана, а после да се върнат и да нападнат Клефтите в гръб.
Виждайки колко предпазливи са Изкупителите, Клефтите се въодушевиха; с всеки изминал час керванът се отдалечаваше от бедата, макар и бавно. Мислеха си, че са нанесли толкова много поражения на могъщите Изкупители, че са ги принудили да напредват едва ли не пълзешком. Може би не е съвсем непростимо, че някои започнаха да се питат дали Клайст е бил прав в оценката на възможностите им и ако да, то дали правилно е преценил опасностите, които им струваха толкова скъпо. Други държаха на идеята, че Изкупителите са непобедими чудовища — така (и кой ли не би ги разбрал) те се опияняваха още повече от собствената си смелост. А тя не бе малка. Клефтите даваха незапомнен брой жертви. В края на краищата, те бяха малко и никой не се отклоняваше от боя. Но сега, след като вече нанасяха по-малко поражения, самите те също търпяха по-малко загуби.
Имайки предвид, че Клайст се боеше от най-лошото, може би ще го упрекнете, че не се усъмни в липсата на агресия от страна на бившите му господари. Всъщност той се съмняваше. Но надеждата е голяма пречка за правилната преценка. Клайст не знаеше нищо за бургмистър Сило и почти не бе разговарял с него. Никой не му бе споменал за пътеката през връх Саймън — такива пътеки имаше много, и бяха непроходими без водач. Освен това той стреляше с убийствена точност — нямаше задръжки да убива, щом ставаше дума за свещеници. При всяко движение пускаше стрела и за своя мрачна наслада (и шумна радост на Клефтите) най-често улучваше целта. Изкупител Сантос Хол бе принуден да седи зад скалите и да измисля все по-чудовищни наказания за онзи дребен боклук, който нанасяше такива поражения на хората му. А и Клайст никога не бе вземал участие в битка, освен онази при Силбъри Хил, опитът от която не можеше да му помогне тук. Затова се чувстваше озадачен от сравнителната лекота на успеха си, но след като нямаше солидни основания за съмнение, приемаше фактите такива, каквито са. И тъй, докато Клефтите и Изкупителите воюваха в клисурата и даваха незначителни жертви, двеста и петдесет мъже пълзяха по замръзналия връх Саймън, устремени след деветстотинте жени и деца, които вече бяха стигнали до Черничевите ридове и напредваха по-бързо, отколкото се надяваха.
Привечер на втория ден от бавното изтегляне на Клефтите по клисурата Клайст осъзна, че е голяма грешка да убива Изкупителите. Много по-разумно бе да ги наранява. Независимо от тяхната вяра в стойността на страданието за другите, те понасяха собствената си болка далеч не тъй търпеливо, и това се отнасяше за всичко: те бяха безумно докачливи за критики от всякакъв вид и разглеждаха най-малката съпротива срещу тяхната свобода на действие, независимо колко брутално, като доказателство за възмутително преследване. В разгара на битката те биха пожертвали без колебание и себе си, и другарите си, но след нея се отнасяха към своите ранени по начин, който би бил трогателен, ако не беше жестокостта им към ранените врагове. Изкупителите бяха ненадминати в лечението на рани и проявяваха изключителен интерес (за разлика от всички други области на науката) към новите методи на лечение. От този момент нататък Клайст се целеше по възможност в ръцете, краката или стомаха, знаейки, че в тази бавна партизанска война те няма как да не спрат, за да се погрижат за ранените. Резултатът бе задоволяващо засилване на плача и скърцането със зъби откъм някогашните му мъчители и допълнително забавяне на движението им.