И така, за Боско последната голяма пречка по пътя към целта му да стане върховен Божи представител на земята се разсейваше като ранните утринни мъгли във Валомброза. Той сякаш стоеше навръх непристъпна планина, преодолял всички препятствия на скали, ледове и пропасти, само за да погледне надолу и чак сега да осъзнае потресаващия ужас на начинанието. Но не животът му бе подложен на риск от страховито падение и смазани кости, а безсмъртната му душа. Гледайки Параклиса на сълзите, той се разтрепери — макар че дори зоркият Гил не забеляза нищо, освен обичайното замислено спокойствие. Но душата на Боско трептеше като грамадната бронзова камбана на църквата „Свети Джерард“, която биеше само когато избираха папа на Вселенската Църква на Обесения Изкупител. Казваха, че ако я докоснеш с камертон дори седмица след като е била ударена, камертонът ще звънне от все още продължаващото трептене. Но за Боско трепетът от ужаса, който бе причинил, щеше да продължи до сетния му ден. В края на краищата, все още му предстоеше да осъществи най-ужасния идеал — да пречисти чрез смъртта целия свят. Той едва не губеше свяст от чудовищността на това, което бе сторил и тепърва щеше да стори. Странната атмосфера в стаята притесняваше Гил, макар да не осъзнаваше причината й. Накрая той не издържа.
— Ритуалът Аргентум Панго бе извършен с покойния папа и го отнесоха в моргата за подготовка на погребението.
Аргентум Панго беше проверка, чийто произход чезнеше в най-древните традиции на Изкупителите; тя представляваше три удара със сребърно чукче по челото на Папата, за да бъде напълно сигурно, че е мъртъв. Изкупителят, който нанесе първия от трите удара, провеждаше ритуала за пръв път, тъй като бе минало много дълго време от смъртта на предишния папа, и удари челото на трупа тъй енергично, че костта хлътна. Раздразненият Гил му изтъкна, че целта на удара е евентуално да събуди покойника, а не да го доубие, и довърши работата с две леки почуквания.
Освен това, тъй като погрешно смяташе Боско за необичайно спокоен, той потвърди по-важната информация, че Кейл наистина е използвал преследването на Лаконийците като начин за бягство и вероятно вече се намира в Испански Лийдс заедно със своите Покаятели.
Отношенията им определено бяха охладнели след предложението на Гил да му бъде позволено да ускори смъртта на покойния папа. Той все още се чувстваше дълбоко засегнат от отказа, макар че ситуацията се уреди тъй удобно, без необходимостта да предприеме толкова опасен ход. Просто късмет, мислеше си Гил. Аз бях прав. Боско по никакъв начин не се опита да изтъкне мъдростта си в това решение, защото той също така чувстваше, че е имал късмет. Но подобни обиди в самата си същност не се нуждаят от основания. Боско гледаше комина на Параклиса на сълзите, откъдето би трябвало да се надигне дим в знак, че новият папа е избран. Дим нямаше.
— Ако се бавят още — каза той, — наистина ще им дам повод за сълзи.
Но и двамата си мислеха не за папския избор, в който не можеше да има съмнение, а за Томас Кейл. Само преди няколко дни Гил би предложил да гонят коварния малък боклук до края на света и охотно би избърсал потта от челото си с все още туптящото сърце на безбожния неблагодарник.
Очевидно, сега старият му учител бе станал твърде горделив, за да се вслуша в неговите съвети. И все пак той не устоя на удоволствието да изсипе сол в раните на Боско.
— Какво искате да направим за Кейл?
Без да поглежда Гил, Боско отговори тихо.
— Нищо. Остави небесата да се погрижат. Нашият небесен Отец го е уловил с тъй дълга и невидима въдица, че може да скита до края на света, но пак ще се върне при първото дръпване.
Така си мислите, искаше да каже Изкупител Гил. Според него вече нямаше да видят Кейл в този живот, та ако ще да доживеят възрастта на Матусал. Освен ако беше писано една такава среща да донесе ново бедствие.
Някой заблъска по вратата, сякаш отчаяно бягаше да спаси душата си от рояк гладни дяволи.
— Изкупител Боско! Изкупител Боско! Отворете! Отворете вратата!
Боско не се стряскаше лесно, но дори и през дебелото дърво усети съвсем ясно объркването и страха на човека от другата страна. Той кимна на Гил, който, също тъй разтревожен от ужаса в гласа, отвори вратата с една ръка и посегна с другата към дръжката на ножа си. Бързо го извади и отстъпи назад.