Отначало Гил едва разпозна човека, тъй изкривено бе лицето му от почуда и страх.
— Какво става, за Бога? Ти беше Харди, нали?
— Да, господарю — потвърди потресеният Изкупител.
— Успокой се. — Гил се обърна към Боско. — Това е отговорникът за погребалните обреди на папата.
— Господарю — започна Бърдет.
Очевидно човекът не беше на себе си. Задъхваше се тъй шумно, че дъхът му напомняше ридания на ужасено дете.
— Овладей се, Изкупителю — тихо каза Боско. — Ще те изчакаме.
Бърдет се втренчи в него с широко разтворени очи, потресен до дъното на душата си.
— Трябва да дойдете, господарю.
Виждайки, че няма да изкопчат нищо повече от обезумелия Изкупител, Боско му нареди да посочи пътя и двамата го последваха мълчаливо, но сега те също имаха чувството, че по главите им бият чукове — и то не сребърни. В тишината звучеше само трескавото дишане на Изкупителя, който ги водеше надолу към подземията на голямата катедрала. След по-малко от пет минути се озоваха в една част от комплекса, за чието съществуване не бяха и подозирали — грозна, безлична и кафява, с безкрайни слабо осветени коридори, водещи към необятния мрак.
Няколко минути по-късно Харди спря пред една лилава врата, отвори я, без да чука, и се отдръпна да стори път на двамата мъже, чието присъствие сякаш го плашеше все повече с всеки изминал момент. И двамата бяха свикнали хората да се боят в тяхно присъствие, но в ужаса на този човек имаше нещо дълбоко обезпокоително.
Боско влезе пръв, след него и Гил. Изпълваха ги подозрения и тревога, тъй като нямаха представа какво бедствие да очакват. Стаята нямаше прозорци, но беше ярко осветена с най-добрите свещи — включително една с дебелината на човешко тяло, в непосредствена близост до нещо, което приличаше на легло, но не беше. Върху масата за балсамиране, покрита до шията с ленен чаршаф, лежеше покойният папа. От двете му страни, както личеше по престилките и ръкавиците, стояха двама балсаматори с жълтеникавобели лица като стара слонова кост, по които бе изписано същото изражение на неописуема тревога. Бърдет затвори вратата, но продължи да мълчи.
— Стига толкова — отсече Боско. — Какво има?
Бърдет погледна двамата балсаматори, сякаш едва се удържаше да не припадне, и кимна. Балсаматорите хванаха ленения чаршаф, който покриваше тялото на папата, бързо го смъкнаха до краката и деловито го отстраниха. Тялото на покойния папа беше голо, крехко, бледо като тесто, сбръчкано и безкрайно старо. За изненада на новодошлите обаче краката му бяха разтворени малко повече, отколкото биха очаквали, когато им показват голото тяло на папата. Настана ужасяваща тишина, каквато може би не е имало в цялата история на света. Гил проговори пръв.
— Боже мой, някой е откраднал парчето на папата!
25.
— Не ставай глупак! — отвърна с хладен гняв Боско. — Това е жена.
Думите прозвучаха грубо. Гил не беше виновен за пълното си невежество относно женската анатомия. Как би могло да е другояче? А ако прибързаното му заключение изглеждаше необичайно, то със сигурност не бе тъй чудовищно като истината: че опората, върху която се бе крепила Светата църква на Обесения Изкупител през последните двайсет години, се оказваше същество, считано от мнозина умерени теолози за лишено от душа. Преди ударът да съсипе разума на папата, Боско дълбоко се възхищаваше от неговата проницателност и жестокост. Дори и със замъглен мозък, папата бе настоявал със страст и ентусиазъм за ужасната смърт на Девата на Гарвановата песен. Гил беше зашеметен от разкритието, но не чак толкова, че да не се засегне.
— Дай ми ключовете от стаята — нареди Боско на Бърдет. Човекът с дрънчене откачи ключа на стаята за балсамиране от огромната си колекция. — Казал ли си на някого?
— Не, господарю — отвърна Бърдет.
Боско погледна първия балсаматор.
— Ти каза ли на някого?
— Не, господарю.
Той погледна към втория.
— А ти каза ли на някого?
Онемял от ужас, човекът само поклати глава.
— Искам да останете тук, докато не пратя Изкупител Гил да ви повика. И покрийте това чудовище.
Той изведе Гил и заключи вратата зад себе си.
Половин час по-късно, след като на два пъти губиха пътя из подземията на Шартр, Боско и Гил отново се озоваха във Вамианската стая. Дори и тогава минаха десет минути, преди някой от тях да заговори — земетресението все още разтърсваше душите им.