— Не съвсем.
— Всеки философ може да понесе мъжествено зъбобола, стига да е в чужда уста, нали?
— Не. Нали си виждал комплекта ми за зашиване на рани?
— Помня го.
— В него има малка питка опиум.
— Не си ми казвал.
— Защо да ти казвам?
— Вижда ми се доста снизходително като за Изкупители — каза ИдрисПюк.
— Те могат да бъдат много великодушни, когато става дума за тях самите. Никой не харесва идеята да умре в мъки, ако не се налага. Както и да е, със сто и шейсет комплекта можем да го държим упоен, докогато си искаме. Извадихме дървената част, но тя се пречупи, а острието е забито страшно дълбоко.
В крайна сметка ИдрисПюк убеди Кейл да доведе Хенри Мъглата в Испански Лийдс, докато той търси хирург. Кейл натовари в една от двете каруци двудневна дажба за Покаятелите и ги отпрати в една гора на трийсет километра от града заедно с двамата Покаятели, които бяха охранявали Хенри. След това двамата с Хук, който се смяташе донякъде и за лекар, поеха обратно към испански Лийдс, карайки във втората каруца изпадналия в безсъзнание Хенри. Ако успееха да му попречат да се мята и да бълнува, имаха добри шансове да влязат в града. По границите можеше и да е тревожно, но Испански Лийдс беше търговски град и хората, които го правеха богат, все още не смятаха за необходимо да досаждат на клиентите или да насърчават властите да си пъхат носа в неща, които не ги засягат. Така че Хук даде на Хенри Мъглата още половин плочка опиум, за да кротува, и го зави с цяла купчина одеяла. Влязоха в града без проблеми и скоро Хенри Мъглата хъркаше в спалнята на Випонд, а над него се привеждаше тревожно хирургът Джон Брадмор, когото ИдрисПюк успя да подкупят да дойде и да си каже мнението.
Хирургът отдели двайсет минути за прегледа на Хенри, като през цялото време диктуваше на секретаря си.
— Стрелата е проникнала в лицето на пациента точно под окото. — Той опипа отстрани шията на Хенри Мъглата. Стон. — За щастие предполагам, че става дума за тясно, шиловидно острие с дължина около дванайсет-петнайсет сантиметра. Хм… Няма начин да го избутаме през раната — с него ще отмъкнем и половината мозък. — Той подсмръкна и направи гримаса. — В близост до югуларната вена. Сложна работа.
Още три-четири минути хирургът продължи да опипва и натиска, привидно безразличен към непрестанните задавени викове на клетия Хенри. Продиктува още няколко бележки и след това се обърна към ИдрисПюк.
— Какво ви каза Пейнтър?
— Моля? — престори се на неразбрал ИдрисПюк.
— Знам, че сте се консултирали с него. Не, не ми казвайте, знам и без вас. Казал е, че раната трябва да не се пипа четиринайсет дни, докато гнояса. Нали?
ИдрисПюк сви рамене.
— Това ще свърши работа — щом раната загние, острието ще се извади лесно. Само че той ще умре — бавно, от отравяне на кръвта, или доста бързо, когато при ваденето се разкъса прогнилата югуларна вена. — Брадмор въздъхна. — Както виждате, много е трудно. Острието е заседнало в костта. Трябва някак да се извади, но е твърде дълбоко и много здраво забито. Затова Пейнтър иска да го оставите да загние.
— А вие какво препоръчвате?
— Във всеки случай не и това. Раната трябва да бъде почистена, и то дълбоко — инфекцията вече започва. Тя трябва да бъде спряна, докато аз търся някакъв начин да захвана острието.
Настана кратко мълчание, нарушено от Хук, който бе влязъл незабелязано и се спотайваше в дъното на стаята.
— Мисля, че мога да помогна.
Хенри Мъглата отново нададе приглушен стон. Това не бе вик на болка, а на протест. За съжаление, поради раната и опиума никой не разбра нито дума от казаното.
27.
Докато Хенри Мъглата неохотно поверяваше живота си на човек, в когото нямаше абсолютно никакво доверие, Клайст също се бореше да оцелее в планините заедно с по-малко от сто Клефти.
Изкупителите, които избиха старците, жените и децата от кервана на бежанците, се върнаха и нападнаха изотзад мъжете в Лайдънското дефиле. Тъй като вече нямаха път нито напред, нито назад, те започнаха да дават много повече жертви. Изкупителите вече не бързаха и избиваха Клефтите с арбалети, лъкове или бронирани набези, които траеха само няколко минути, но нанасяха тежки загуби. След още два дни те щяха да приключат задачата, почти без да пострадат сами, но Изкупителите от клането допуснаха грешката да съобщят с викове през нощта какво са направили само преди три дни с жените и децата им. Да доведеш човека до отчаяние е много желателно, ако надеждата за свобода, сигурност или връщане при любящо семейство го кара да продължава борбата. Но в отношението си към саможертвата Клефтите напълно се различаваха от почти всички други мъже. Сега с ужасната си подигравка Изкупителите неволно лишиха Клефтите от всяка надежда. Отчаянието ги освободи от най-голямата им слабост като войници — желанието да убиват, но да не умрат при това.