Самият Клайст беше в ужасно състояние, но познавайки Изкупителите и тяхната склонност да използват лъжи срещу врага, той все още се измъчваше от надеждата, че съпругата и нероденото му дете са все още живи. Сега обаче не бе времето да дава надежди на Клефтите. Само убеждението, че няма за какво да живеят, можеше да ги спаси. Той ги възпря от атака срещу Изкупителите и ги убеди да изчакат до разсъмване и да насочат атаката си така, че да вземат най-много жертви. Междувременно подигравките на околните Изкупители в мрака действаха по-силно от благородна реч пред почтени мъже, тъй като засилваха решението на Клефтите да умрат, отнасяйки в гроба колкото се може повече врагове. Клайст знаеше, че Клефтите са загубени, но той бе сторил всичко по силите си и не възнамеряваше да загине заедно с тях. Направи, каквото можеше, но имаше намерение да използва атаката, за да се измъкне самостоятелно и да разбере дали жена му е наистина мъртва. Не искаше животът му да свърши в тази планина на задника на географията.
Клайст събра оцелелите деветдесет души и начерта карта в каменистата пръст. Положението им беше просто: намираха се в капан сред един от проходите, широк около сто метра и с отвесни стени, а равен брой Изкупители ги ограждаха отпред и отзад.
— Ще нападнем Изкупителите, които идват от равнината. Тях искаме, нали?
Всички кимнаха.
— По мое мнение трябва да атакуваме позицията им тук, с два клина от двете страни, после да се опитаме да пробием и да се съединим зад тях. Едва ли ще успеем, но със сигурност ще ги изненадаме и ще убием повече от тях. Ако все пак се съединим, тогава всички Изкупители ще останат пред нас. Така ще им стане адски по-трудно.
Планът му вероятно беше безнадежден — определено звучеше неубедително, докато го излагаше — но бързината, изненадата и отчаянието на Клефтите може би му даваха шанса да се измъкне. Той дължеше нещо на тези хора, но не и живота си — на негово място те биха сторили същото. И то без особено да се колебаят.
„Това е най-доброто, което мога да направя“, помисли си той. „Меа culpa. Меа culpa. Меа maxima culpa. Не мога да ги спася, но мога да спася себе си. Само това ми остава.“
Докато повтаряше плана, Клайст едва не се пречупи, но издържа — крепеше го тихият, настоятелен глас на инстинкта за оцеляване.
Когато свърши, той раздели групата на две равни части с няколко размествания по семейни причини и се присъедини към дясното крило, защото смяташе, че там са по-добрите бойци.
Не искаше да издадат атаката и да провалят изненадата с викове или шум, затова опънаха дълъг канап между двете групи. Клайст щеше да го дръпне, когато сметнеше, че е дошъл моментът за атака. Единствената му отстъпка пред чувството за благородство бе да им обещае, че ще обозначи със знаме мястото зад Изкупителите, където да се прегрупират. Той съжали за обещанието веднага след като го изрече, но то означаваше, че има основателна причина да изпревари останалите. Щом веднъж забиеше знамето, вече нямаше как да им помогне.
Би било прекалено да се очаква, че Изкупителите ще са неподготвени, но обстоятелствата бяха идеални за Клефтите, като се има предвид, че жаждата за мъст ги бе накарала да пренебрегнат собствения си живот. Те бяха бързи и се намираха на своя земя. Трудно бе да се прецени кой какво вижда или не вижда в мътната утринна светлина, и Клефтите бяха почти на крачка от часовите на Изкупителите, преди да отекне предупредителен вик. Всеки часови отнесе със себе си по един-двама Клефти, но останалите нападатели изпълниха плана и тихо нахлуха в лагера, който вече се раздвижваше, но все още бе изненадан. Стиснал здраво бамбуковия прът, Клайст тичаше най-отпред през лагера и крещеше: „Отстъпвайте! Отстъпвайте!“, като че беше някой от Изкупителите, изпаднал в паника.
— Затваряй си устата! — викна един стотник и го хвана за ръката, докато минаваше покрай него; изобщо не му хрумна, че Клайст е всичко друго, но не и уплашен млад Изкупител.
Клайст се дръпна и побягна като луд. Точно когато напускаше лагера, друг Изкупител застана на пътя му и го повали с един удар.