Проблемът беше, че никой нямаше пари — въпросът за таксата на Брадмор старателно се избягваше. Брадмор бе предположил, че Матераците са избягали с поне част от баснословното си богатство. Кейл отлично знаеше, че не е така и че няма да харчат малкото, с което разполагат, за скъпо и прескъпо лечение на някакво си момче. И без него си имаха предостатъчно неприятности. Випонд се съгласи да остави Брадмор с впечатлението, че парите не са проблем, но плащането щеше да падне върху Кейл. Единствената възможност за Кейл беше да продаде един малък рубин, който бе откраднал от диадемата на статуята на Майката на Изкупителя в папското преддверие в Шартр. Надяваше се наистина да е рубин, или поне нещо ценно.
Това не беше единственият му финансов проблем. Трябваше да плаща не само за бъдещето на Хенри Мъглата, но и за Покаятелите. В дъното на душата си копнееше те просто да изчезнат, но знаеше, че това няма да се случи. Те не само му бяха верни до гроб, но и контролът над сто и шейсет опитни бойци щеше да му даде солидна тежест в предстоящите събития. Обаче трябваше да плаща за тях и да ги държи в сянка. Ако някой от Матераците разбереше кои са, щеше да има големи неприятности.
И тъй, един ден след като Брадмор извади стрелата, Кейл отиде сам на пазара да купи храна за лечение на ужасния запек на Хенри Мъглата, но и за да види дали ще може да изкара нещо от рубина. Докато си проправяше път сред многобройните сергии и неразбираемите викове на търговците („Бомпузи! Бомпузи! Бомпузи! Туфрадоли! Смъркотинки убавиалени! Гъмби, гъмби, евтини, хубавки, само за тъщи и свекърви!“), той забеляза три съседни дюкяна срещу щанд с моркови, целина и карфиол, умело подредени във формата на човешко лице. Зад тезгяха във всеки дюкян седеше жена, заета да шие дрехи. Той погледа първите две за няколко минути, но пред последния дюкян се забави, отчасти защото жената беше много по-млада от другите, но и защото работеше с поразителна бързина. След малко разбра, че го очарова не толкова скоростта на работата, колкото почти магическото умение, с което пришиваше яката на дрехата. Кейл обичаше да гледа опитни майстори. Тя го погледна няколко пъти — прозорецът нямаше стъкло — и накрая проговори:
— Искаш ли костюм?
— Не.
— Тогава изчезвай.
Не беше свикнал да оставя последната дума на когото и да било, да не говорим за някаква си шивачка, но се чувстваше уморен и болен. „Май съм прихванал нещо — помисли си той, — по-добре да си вървя.“ Продължи напред, а тя не вдигна поглед от работата си. След като измина за десет минути път, който обикновено би му отнел пет, той стигна до Закътаните градини. За разлика от обичайните търговски квартали в Испански Лийдс, тук шестима пазачи с екстравагантни ливреи обикаляха да пъдят престъпниците от двайсетината магазини за злато и скъпоценности около площада, които бяха заместили Мемфис като център на световната търговия с благородни метали.
Първият бижутер му каза, че камъкът е само полускъпоценен и струва около петдесет долара. Това зарадва Кейл, защото бе ясно, че бижутерът лъже, и следователно камъкът струваше много повече. Когато си го поиска обратно, бижутерът вдигна цената, но Кейл реши да продължи нататък. Следващият заяви, че става дума за обикновено стъкло. Третият пак обяви камъка за полускъпоценен и му предложи сто и петдесет долара.
Накрая, малко обезсърчен, защото знаеше, че камъкът струва нещо, но не и точно колко, той влезе в Дома за благородни метали „Каркатера“. Човекът зад щанда беше на около трийсет и пет години, вероятно евреин, тъй като Кейл не бе виждал други хора да носят подобни кръгли шапчици.
— С какво мога да ви услужа? — попита предпазливо човекът.
Кейл постави на тезгяха предполагаемия рубин. Бижутерът заинтригувано вдигна камъка пред свещта и разгледа пречупената светлина с тихата съсредоточеност на човек, който си знае работата. След минута погледна Кейл.
— Не ми изглеждате добре, младежо. Искате ли да седнете?
— Просто искам да знам колко струва. Всъщност вече знам, имайте го предвид. Само искам да разбера дали ще се опитате да ме измамите.
— Мога да се опитам да ви измамя и прав, и седнал.
И наистина, Кейл се чувстваше не просто уморен, а изтощен до краен предел. Около очите му се тъмнееха кръгове като на един вид азиатски фазан в мемфиския зоопарк. Зад него имаше пейка и докато сядаше, краката му едва не се подкосиха.
— Бихте ли искали чаша чай?
— Искам да знам колко струва.
— Мога да ви кажа колко струва и да ви предложа чаша чай.