Кейл се чувстваше твърде смачкан, за да се притеснява.
— Благодаря.
— Давид! — извика бижутерът. — Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш чаша чай… зидарски чай, ако обичаш.
Отвътре долетя потвърждение и бижутерът отново се вгледа в камъка. В крайна сметка някакъв млад мъж, вероятно въпросният Давид, влезе с чаша върху чинийка и бижутерът махна с ръка към Кейл. И тримата забелязаха, че когато момчето посегна да вземе чашата, ръцете му затрепериха като на старец. Озадаченият Давид я остави до него.
— Знаете ли какво е това? — попита бижутерът.
— Знам, че струва много пари.
— Зависи какво смятате за много пари, предполагам. Това е скъпоценен камък, наречен червен берил. Идва от Бескидските планини, и аз знам това не само защото съм много добре информиран за скъпоценните камъни, но и защото това е единственото място, където могат да бъдат намерени. Съгласен ли сте?
— Щом така казвате.
— Така казвам. И най-интересното е, че открай време Бескидските планини са под контрола на Единствената истинска вяра на Обесения Изкупител. Знаете ли това?
— Право да си кажа, не знаех.
— Така че камъкът трябва да е много стар — виждал съм само два досега — или да е взет от статуята на Майката на Обесения Изкупител, за която, както съм чувал, е предназначен единствено този тип скъпоценен камък.
— Звучи правдоподобно.
Кейл се чувстваше твърде изтощен, за да се опита да измисли нещо, а и бе впечатлен от познанията на този човек.
— За жалост, аз не се занимавам с крадени религиозни вещи.
Кейл допи чая и с трепереща ръка остави чашата на пейката до себе си.
— А познавате ли някой, който се занимава?
— Не съм прекупвач на крадено, младежо.
— Съжалявам.
Натежал от неописуема умора, Кейл се изправи и пристъпи към бижутера, който му върна скъпоценния камък.
— Не съм го откраднал. — Той помълча. — Добре де, откраднах го. Но никой никога не е заслужавал нещо крадено тъй, както аз заслужавам този червен берил.
Той тръгна към вратата. Докато излизаше, бижутерът подвикна след него:
— Не го продавайте за по-малко от шестстотин.
Сетне вратата се затвори зад Кейл, той спря на площада и се зачуди дали има сили да се добере до стаята си.
— Ти ли си Кейл? — попита приятен глас.
Кейл не му обърна внимание и тръгна напред.
След малко обаче на пътя му се изпречиха двама здравеняци, от които би се опасявал дори ако беше в най-добра форма. А сега не беше.
— Наблизо има и още трима — каза приятният глас.
Кейл вдигна очи.
— Ти си човекът от Силбъри Хил.
— Колко се радвам, че ме помниш — каза Кадбъри.
— Значи не си умрял?
— Аз ли? Аз просто минавах. ИдрисПюк?
— Още е жив.
— Значи вярно казват, че само добрите умират млади.
— А твоят господар… Невестулката ли му викаха?
— Какво съвпадение — забележително наистина, — че питаш. Кити Заека иска да си поговорите.
— Имам иконом. Той ще ти даде час за среща.
— Стига толкова надувки, синко. Моят господар не обича да чака. Освен това, както те гледам, май имаш нужда да поседнеш. При последната ни среща изглеждаше по-добре. Ако Кити Заека ти желаеше злото, сега нямаше да разговаряме.
Кадбъри посочи пътя и Кейл тръгна натам, опитвайки да изглежда уверен и независим.
За щастие не му се наложи да ходи дълго. След няколко завоя попаднаха сред богаташките къщи край канала с техните широко разтворени огромни прозорци, пропускащи потоци светлина и предизвикващи завистта на минувачите. Спряха пред една от най-великолепните, и моментално бяха приети. Кадбъри го поведе навътре към една голяма и проветрива стая с изглед към елегантна градина с чимширени лабиринти и изкусно подкастрени плодни дървета.
— Седни, преди да паднеш — каза Кадбъри и му придърпа стол.
— Да не би някой да готви лук? — попита Кейл.
— Не.
Вратата се отвори и един слуга влезе да запали няколко свещи. После той дръпна завесите с известно усилие, защото бяха дебели и високи — по-скоро като за театър, а не за къща. Малко по-късно вратата се отвори и Кити Заека премина в стаята. Няма по-подходяща дума. Качулката му закриваше напълно лицето в слабата светлина, а тялото му се криеше в халат, напомнящ расото на съвсем малък послушник. В него обаче нямаше нищо свещено. Миризмата му също беше различна. Изкупителите миришеха на вкиснало, тъй като твърде рядко имаха възможността да се мият; Кити Заека миришеше на нещо… не съвсем неприятно и не просто странно, а безкрайно странно. Кадбъри му поднесе стол, без да откъсва очи от Кейл, за да види как реагира на това обезпокоително създание. Никой не проговори и не помръдна. Чуваше се само дишането на Кити, напомнящо това на задъхано куче, но не съвсем.