— Ще се наложи да останеш тук два дни, може би три. Несъмнено разбираш, че трябва да се подготвим. Ще ти носят храна и всичко, от което се нуждаеш, просто почукай на вратата и твоят… — Боско се поколеба в избора на точната дума — … твоят пазач ще се погрижи да го получиш.
С енергично кимване, равно почти на поклон, Боско излезе и затвори вратата зад себе си. Кейл се загледа след него, удивен не толкова от факта, че има пазач, колкото от идеята, че може да получи всичко, което поиска. Какво толкова можеше да желае в Светилището? Но логичното му предположение, че няма такова нещо, се оказа напълно погрешно.
Междувременно Боско имаше да се справи с куп неотложни проблеми. За Кейл, Хенри Мъглата и Клайст той изглеждаше като въплъщение на абсолютната власт сред Изкупителите. Това обаче бе далече от истината. Можеше да е вярно по отношение на послушниците и дори на мнозина от висшите Изкупители. Неговата дума бе закон за Светилището, но все пак истинският център на църковната власт се намираше при папа Бенто XVI в свещения град Шартр. Овладял преди двайсет години този страховит бастион на могъществото и вярата, той бе посветил изминалите две десетилетия на борба за отмяна на промените от предходните сто години, опитвайки да обнови чистотата на Единствената истинска вяра. Ала от известно време насам го бяха налегнали прискърбните болежки на преклонната възраст — изпървом нарастваща склонност да забравя, после да се унася, след това да потъва дълбоко в унеса и да се завръща само за кратки проблясъци от по няколко часа, през които сякаш напълно си възвръщаше предишната желязна хватка. Откъде се завръщаше? Кой знае… През трите години, откакто започна разрухата на съзнанието му, се появиха множество съзаклятия, хунти, клики и котерии, изчакващи момента, когато смъртта щеше да го освободи от задълженията му. Двете най-важни сред тях бяха Триумфалните Изкупители, ръководени от Изкупител-кардинал Гант — отговорник за чистотата на вярата — и службата на Светия надзор, контролирана от Изкупител-кардинал Парси. Който контролираше Светия надзор и Триумфалните Изкупители, контролираше и достъпа до Светия отец, а Светият отец беше толкова болен, че съвместно можеха да контролират почти всичко. Що се отнася до Гант и Парси — по омраза към Боско те се различаваха помежду си не повече, отколкото комар и бълха. Мнението на Боско за тях обаче надхвърляше всяка омраза. Тази дългогодишна вражда бе раздухана целенасочено от папа Бенто, който също като мнозина владетели вярваше фанатично в принципа „разделяй и владей“. Когато му дойдеше времето, щеше да си избере наследник — но сега този въпрос сякаш не зависеше от него, макар че изборът можеше да е само между Парси и Гант. Не и Боско. Над Боско тегнеше подозрението, че мисли — а понякога дори мисли по нов начин. Тъй като знаеше това много добре, Боско си правеше други планове.
Като умел жътвар и сеяч, по-надарен в тази област дори от мемфиския канцлер Випонд, Боско бе реагирал бързо след катастрофата, предизвикана от убийството на Пикарбо и последвалото бягство на Кейл. Но когато си убеден, че Бог е на твоя страна, става много важно не само да имаш мозък, но и да вярваш в простата поговорка: „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“. Пред онези, които трябваше да знаят, Боско обясни, че шпиони на Антагонистите са убили Пикарбо, а Кейл е бил принуден да ги придружи, за да разобличи плана им за убийство на папата. Станеше ли дума за Антагонистите, никое обвинение не можеше да е прекомерно. „Една голяма лъжа — обичаше той да казва на най-близкия си довереник, Изкупител Гил — хваща вяра по-лесно от малката, а простото се приема по-лесно от твърде сложното.“ Затова поръча на своя пропаганден наместник, Изкупител Юджин Хадамовски, да напише книгата „Протоколи на Антагонистките модератори“, описваща заговора с пълни подробности. След усърдно търсене намериха тялото на един Изкупител, който притежаваше всички преувеличени характеристики, приписвани от мълвата на Антагонистите: зелени зъби (щастливо съвпадение със симптома на заболяването, от което беше починал), дебели устни, голям нос и черна къдрава коса. Хвърлиха тялото му в морето край Острова на мъчениците, където би трябвало да го отнесе течението, и оставиха всеобщата вяра в подобни конспирации да свърши останалото. Протоколите обаче не се ограничаваха само с подробностите на зловещия заговор, но и обясняваха, че един изключително храбър и благочестив агент на Изкупителите, чрез огромен риск и свещено лукавство, е проникнал сред заговорниците, за да се опита да спаси папата. И което бе още по-хитро — твърдяха, че петата колона на Антагонистите е привлякла към тяхната ерес неуточнен брой Изкупители и мнозина от тези отстъпници са се докопали до важни постове — както при Триумфалните Изкупители на Гант, така и в Светия надзор на Парси, откъдето предават на господарите си жизненоважни тайни и дебнат всяка удобна възможност, предоставена от моменти на слабост у вярващите. Освен това Протоколите неохотно признаваха, че въпреки всички усилия не е постигнат сериозен напредък в борбата за религиозна чистота сред Изкупителите на Боско в Светилището.