— ИдрисПюк.
Кейл му отвори с поканата в ръка. Тя беше тъй претруфена и разкошна, че ИдрисПюк нямаше как да не я забележи.
— Може ли? — попита той и взе поканата от ръката на Кейл.
— Моля.
Кейл беше любопитен да узнае какво представлява тази вечеря и защо е поканен, но още преди да почне да разпитва ИдрисПюк, получи недвусмислен съвет.
— Не бива да ходиш.
— Защо?
— Това е капан.
— Това е само вечеря.
— За всички останали. За теб е капан.
— Цял съм в слух.
— Поканата е от Боз Икард.
— Тук пише, че е от кмета.
— Той иска да се случат размирици, за да убеди краля, че е опасно остатъците от една разрушена империя да се събират във втория му по големина град и да се надяват на нова война, за да си върнат изгубеното.
— Прав е.
— Естествено, че е прав.
— Какво общо има това с мен?
— Твоята репутация те изпреварва.
— В смисъл?
— Че където и да отидеш, бедствието те следва като вярно псе.
Кейл не отстъпваше лесно последната дума, но дори и той се стресна от това.
— Боз Икард иска да види едно скарване между теб и Матераците, и има доста добра представа как да го предизвика. Ще се окажеш настанен срещу Арбел и нейния съпруг.
Това предизвика съвсем друг вид мълчание.
— Випонд знае ли за това?
— Випонд ме праща.
— Значи той очаква да правя каквото ми наредят.
— Правил ли си някога, каквото ти наредят? Вече всички знаем, че си бог, а не сприхав хулиган с големи юмруци.
— Аз съм Божият гняв, а не самият Бог. Обясних ви го.
— Випонд те предупреждава да не правиш това, което искат враговете ти. Прояви малко здрав разум. — ИдрисПюк помълча. — Моля.
Кейл се вълнуваше от идеята за тържествена вечеря, но разбираше, че ИдрисПюк е прав. И все пак не можеше да не отиде — както не би могъл да не падне, ако скочеше от най-високата кула в Испански Лийдс.
29.
Величави бяха огромните облаци от тамян, чисто звънтяха сопраните и звучно отекваха басовете в катедралата насред Шартр, където коронясваха новия папа Боско XVI върху стария камък, на който бе изградена Единствената истинска вяра. И какви тържествени одежди в златно, зелено, оранжево, жълто и синьо. Сякаш самата дъга бе слязла от небето да озари церемонията със святост. Разбира се, без да се броят двайсетте монахини, допуснати до участие — те бяха изцяло в черно, само с мъничко бяло около лицата. Но какви лица! Как гледаха нагоре към Светия отец с вързани зад гърба ръце, за да не се изкушат да го осквернят с гнусното си докосване, с какъв екстаз се усмихваха тъй лъчезарно, сякаш бяха готови да издъхнат като блажената Имелда Ламбертини, която починала от възторг, докато получавала светото причастие на крехката единайсетгодишна възраст.
Но най-велико бе вълнението на архиереи, епископи, кардинали, нунции, мандрати и гонфалониери. Мнозина от тях бяха наскоро ръкоположени, след като техните предшественици намериха смъртта си на кладите, в тъмниците или в безименни ями из пустинята. Това бе техният папа, техният шанс, тяхното време да бъдат лично отговорни за идването на сетния час и великото обновление.
Новият папа Боско се възкачваше на подиума стъпка по стъпка, защото трябваше да спре за смирен поклон пред всекиго, така че му трябваше половин час себеотрицание, за да се добере до върха и грамадния аналой, увиснал над необятното пространство на Сикстинската капела. Възправен на тази въздушна опора, той изглеждаше готов всеки момент да се хвърли над вирнатите лица на паството, очакващо да чуе неговите слова за нов живот и нова цел. Те знаеха много добре какво ще се случи, от години бяха захранвани с новата вяра. Знаеха, че за пореден път Бог е изгубил търпение и там, където някога човешкият род е бил погубен с дъжд и вода, сега ще има огън и меч от ръката на едно момче, което не е момче, а въплъщение на Божия гняв. И този път няма да има спасителен ковчег. Първо Антагонистите, после всички останали, и накрая самата изкупителска вяра щеше да се превърне в прах. Всичко това бе изложено пред една публика, която едва сдържаше радостното си очакване Бог да унищожи своето най-несъвършено творение.
— Вятърът на промяната вее из нашия свят — каза новият папа. — Нищо не може да спре една благословена идея, чието време е дошло. Така че трябва да стигнем до женския въпрос.