Като връх на своята величествена реч Боско предупреди за заплахата от възникването на един нов вид жени — не високомерните хубавици на Матераците с изпънати дълги шии, ситна походка и дълги коси, които Господ ще порази със струпеи по свой избор, нито безпътниците от Испански Лийдс, които подрънкват с гривните на нозете си, ала много скоро вместо пояс около утробата им ще има кървящи рани. Но възниква нова заплаха от жените, които искат да бъдат духовно равни с мъжете, да покажат своята строгост, да преследват недостатъчно благочестивите и дори да изгарят други жени като предупреждение и демонстрация, че те също могат да бъдат безпределно жестоки заради вярата и Божията правда. Паството кимаше, без да знае, че гневът му е насочен към неговата предшественичка и се разпалва от страха, че може да има и други като нея. Може би много други. Може би бяха навсякъде. Носеха се слухове, клюките се заравяха като охлюви през зимата и отново изникваха в пиянски разговори между приятели късно през нощта, но никоя от тях не се доближаваше до истината, че една жена е управлявала Изкупителите цели двайсет години, не по-добре и не по-зле от мъжествените си предшественици.
— Докато се връщате към епархиите си, помислете за четирите погибели — завърши Боско. — И се подгответе за идващия край.
След като напусна празненството, което последва встъпителната реч на Боско, Гил се върна в огромните си покои, където новият му секретар, монсеньор Чадуик, който не беше поканен, отчаяно се надяваше Гил да е в настроение да сподели кои са присъствали, какво се е случило и как се чувства новият Свети отец. Но го очакваше разочарование.
— Намери ми двамата Тревър — каза раздразнено Гил.
Надеждата по лицето на Чадуик мигновено се превърна в ужас.
— Ах — каза Чадуик и помълча. — Случайно да знаете къде могат да бъдат изобщо?
— Не — отговори Гил. — А сега действай.
Докато Чадуик затваряше вратата безкрайно внимателно, Гил отлично разбираше колко неразумно постъпва. Двамата Тревър не бяха никак лесни за намиране, без значение кой си.
— Още светлина? — попита Кейл.
— Виждам достатъчно добре — каза шивачката от зеленчуковия пазар. — Въпросът е какво гледам?
— Бабичката хванала муха — пропя Хенри Мъглата.
— Какво казва?
— Пее песен — не е на себе си. Не се притеснявай за това. Искам да зашиеш лицето му. Той няма да почувства нищо… или поне не много.
— Ти си луд. Аз просто шия дрехи. Луд си. Нищо не разбирам от подобни неща.
— Но аз разбирам. Шил съм хора поне сто пъти.
— Тогава ти го направи. Аз ще си докарам белята.
— Няма да си докараш белята. Аз съм много важна особа.
— Не ми изглеждаш важен.
— Откъде знаеш? Ти си една проста шивачка.
— Искаш да направя такова нещо, а ме обиждаш? Отивам си.
Тя тръгна към вратата.
— Петдесет долара! — Тя спря и го погледна. — Той е мой приятел. Помогни му.
— Дай да видя… парите.
Като проява на щедрост от страна на Кити Заека, един ден след срещата Кейл получи портфейл с триста долара; беше ги преброил незабавно.
Момичето се замисли за момент.
— Сто долара.
— Не е чак такъв приятел.
Спазариха се за шейсет и пет.
Когато тя отново се зае да разглежда обезобразеното лице на Хенри Мъглата, той запя за кози.
— Той няма да усети нищо, докато работиш, а аз ще те напътствам. Знам какво трябва да се направи, но е нужен много фин шев, ако искаме лицето му да бъде спасено. Мисли за него като за дреха. Просто дай най-доброто от себе си. — Тук Кейл се сети да я поласкае. — Без теб ще прилича на конски задник. Видях колко си добра. Ти имаш талант — всеки с капка мозък ще го забележи. Забрави, че шиеш лице, и мисли за него като за костюм, или нещо подобно.
Поомекнала от комплиментите и естествено изкушена от толкова много пари, тя започна да възприема Хенри Мъглата като професионален проблем.
— Ще му трябва пълнеж.
— Как така пълнеж?
— Мислех, че знаеш всичко за шиенето.
— Ако беше така, нямаше да ми трябваш. Какво е пълнеж?