— В лицето му има дупка колкото пръст. Не мога просто да зашия такава дупка дори върху плат, камо ли върху кожа. Трябва да я запълня с нещо.
— С какво?
— Откъде да знам? Ако беше костюм или нещо такова, щях да използвам филц.
— Не може. Виждал съм какво става с рани, когато вътре остава дори малко късче платно.
— Ако поправяме стар костюм, ние използваме парченце от място, което не се забелязва. Така всичко става еднакво и не придърпва, когато се намокри.
— Искаш да кажеш, че трябва да отрежем парченце от него и да го пъхнем в дупката на лицето му?
Тя бе разсъждавала на глас, но сега се уплаши.
— Не съм казала такова нещо, само си мислех, това е. Подобното с подобно, така казваме. Просто си мислех.
— Защо не? Има смисъл.
— Може да стане по-зле.
— Винаги може да стане по-зле.
— Щом е твой приятел… защо не вземеш да си отрежеш някой пръст?
— Не ставай глупава — отвърна добродушно Кейл.
— Няма по-голяма обич от тази, да дадеш живота си за приятел.
— Кой идиот ти го каза?
Тя силно се засегна от това неуважение, но вече не можеше да загърби парите, а също и предизвикателството. Не бе свикнала да бяга от трудностите.
И така гениалната операция, родена от късмет, съобразителност, умение и невежество, започна и се оказа великолепен успех. Кейл увери шивачката, че е майстор на ножа, и изряза съвършено кръгло парче плът от задника на Хенри Мъглата, където според него щеше да му липсва най-малко, а тя усърдно запълни дълбоката дупка в лицето му. С умение, което сгря сърцето на Кейл, момичето най-внимателно изряза и заши с безупречен шев обезобразеното лице на Хенри Мъглата. През цялото време Хенри я забавляваше с още песни за паяци, бабички, котки и кози. Когато свърши, шивачката се отдръпна, за да огледа работата си, а тя бе достойна за възхищение. Макар и все още в суров вид, всеки можеше да види с какво умение една раздърпана дупка е превърната в нещо съвсем прилично. Кейл знаеше, че раната може да се инфектира или парченцето плът да умре, и тогава Бог знае какво щеше да стане. Но засега всичко изглеждаше наред.
И наистина беше. Два дни раната изглеждаше болезнено зачервена въпреки цялата си изисканост; после, на третата сутрин, започна да порозовява и явно беше на път да оздравее. Хенри Мъглата имаше само едно оплакване: „Защо задникът толкова ме боли?“
Колкото до великото им сътрудничество и изключителния късмет при гениалната процедура, Кейл и шивачката рядко се сещаха за това, а човечеството така и не узна.
30.
Вечерта на банкета ИдрисПюк и неговият полубрат Випонд бяха в особено добра форма. Първият закачаше жените с комплименти за красотата им и подмяташе на мъжете, че не са на същата висота, а Випонд, надарен с по-сдържано чувство за хумор, когато беше в настроение, предизвика бурен смях със забавната история за суетата на колчестърския епископ и неговата злополука с една патица, завършвайки със заключението, че „колкото и открития да са направени в страната на самозаблудата, все още остават обширни неизследвани територии“.
За да не остане по-назад, ИдрисПюк неусетно премина на афоризми и сподели с околните дългогодишния си опит от срещите с глупостта, идиотизма и безчестието на човешкия род, без да изключва и себе си.
— Не спорете с никого за нищо. Дори и с Випонд, въпреки че той е може би най-мъдрият човек на всички времена.
Седнал от другата страна на масата, Випонд се наслаждаваше на изпълнението и двойното ласкателство на своя полубрат, посрещнато със смях и одобрително тропане от шестима подпийнали Матераци.
— Стане ли дума за самозаблуда, брат ми е ненадминат. Можеш да разговаряш с Випонд хиляда години, без да изчерпаш абсурдните неща, в които вярва.
Лицето на Випонд помръкна и за момент ИдрисПюк се запита дали не е прекалил. Но канцлерът се тревожеше за нещо, което бе видял, а не чул. ИдрисПюк проследи неспокойния му поглед към края на залата. Глъчката и смехът продължаваха, но масата около двамата полубратя внезапно притихна.
На върха на стълбището, слизащо към залата, стоеше Кейл, облечен от шията до петите в черен костюм, почти неразличим от извънредно елегантното расо, излязло напоследък на мода сред богатите младежи в Испански Лийдс. Беше специално изработено от шивачката и платено пак с парите на Кити Заека.
Изглеждаше съвсем не на място и не даваше пет пари за това. Не е изненада обаче, че най-потресена сред няколкото десетки присъстващи, които го разпознаха, беше Арбел Матераци, седнала до съпруга си и бременна в осмия месец. Ако една жена може да е бяла като призрак и разцъфтяла в същото време, то тя изглеждаше точно така. Сините вени по клепачите й напомняха изящните шарки на софийски мрамор.