Забравил всякакво чувство за хумор, ИдрисПюк гледаше със свито сърце как Кейл бавно крачи през залата като зъл вещер от приказките, а очите му, черни като дрехата, не се откъсват от красивата бременна жена пред него. Трябваше да е разбрал, помисли си ИдрисПюк, наистина трябваше. Един слуга отдръпна стола до него, който беше предназначен за Кейл, но трябваше да остане празен, и Кейл, безкрайно самодоволен от катастрофалната си поява, леко намигна на Випонд, после убийствено се намръщи към Арбел Лебедовата шия. Няма достатъчно силна дума да се опише изражението на Кон, но всеки можеше да си представи какво става в душата му. По-късно ИдрисПюк често се питаше дали е знаел, или не. Трудно е да се повярва, че ако знаеше, вечерта щеше да свърши добре. След като се надяваше на неприятности, Боз Икард вероятно знаеше за Кон и Томас Кейл. Но той бе попаднал на нещо много по-лошо от свада между две преждевременно пораснали момчета.
Има много думи за различните видове мълчание между хора, които се мразят. ИдрисПюк смяташе, че ако пак попадне в затвора за една-две години, би могъл да състави подробен списък. Но от какъвто и вид да беше мълчанието, прекъсна го гостът на Випонд сеньор Еди Грей — нещо като посланик на норвежците, който като мнозина други се опитваше да разбере какво смятат да предприемат Матераците и как може да ги засегне то. Предизвикателен и надменен по природа, Грей демонстративно огледа Кейл от глава до пети.
— Имате подходящ цвят за ангел на смъртта, господин Кейл. Но сте малко нисичък.
Сякаш всички ахнаха, макар че продължи да царува пълна тишина. Кейл за пръв път откъсна очи от Арбел и погледна Грей.
— Прав сте. Но ако ви отрежа главата и стъпя на нея, ще стана по-висок.
Предстоеше нещо неминуемо и завесата на мълчанието започна да се разширява от двете страни на Матераците, обхващайки съвсем не случайно и Боз Икард. Стреснати от презрението в тона на Грей и странната външност на младежа в черно, хората схванаха убийствения отговор и избухнаха в смях.
Изпълнен с отровна смес от омраза, обожание, любов и немалко самодоволство от собственото си остроумие, Кейл позволи да му побутнат стола, седна и погледът му, едновременно жалък и страховит, пак се насочи към нещастната Лебедова шия. Дори бик в парфюмериен магазин, подлуден от рояк оси, не би могъл да излъчи такава неуправляема смес от желания, неприязън, предателства и разочаровани страсти, каквато кипеше в онази великолепна зала. Нищо чудно, че бебето в майчината утроба започна да рита и да се върти като прасенце в чувал. Арбел Матераци навярно заслужаваше паметник за добро възпитание, задето се удържа да не роди на място.
Имаше обаче и проява на лошо възпитание. Както можеше да се очаква, тя дойде от страна на Кейл: докато слугите сипваха месо, фасул и грах върху чинията му, Кейл благодареше на всеки от тях, макар да знаеше много добре, защото ИдрисПюк му го бе казвал неведнъж, че не е редно да забелязваш храната върху чинията, а да продължаваш да разговаряш със съседите, сякаш езиците от чучулиги или пауновите котлети са се появили като по магия.
— Благодаря ви. Благодаря ви — повтаряше той, насочвайки всяка фалшива благодарност като удар в сърцето на хубавицата срещу него и ритник в пищяла на нейния настръхнал съпруг.
Ние всички сме повече или по-малко циници, и навярно дори пеленачето знае, че да спасиш човешки живот означава да си създадеш вечен враг. Но макар че Кон бе погребал някои подозрения в дъното на душата си, и макар че трябваше да мрази човека, който го спаси от ужасна смърт при Силбъри Хил — все пак в най-дълбоките тъмници на паметта му още се спотайваха ужасите на лилавата премазваща смърт, които понякога изплуваха в най-страшните му сънища. И затова, колкото и да се стараеше, той не можеше да прогони досадното чувство на благодарност.
Бедата на Кейл беше, че започна брилянтно операта на своето отмъщение, но сега му липсваше подходящата ария. Подигравката на сеньор Еди Грей беше като замеряне на разярен мечок с кифлички. Той знаеше как да се справя с агресията, била тя словесна или физическа. Арбел бе навела очи към чинията си със супа, сякаш се надяваше съдържанието й да се разтвори като Тръстиково море и да я погълне цяла. Кон просто гледаше свирепо. Въпреки цялото си страдание тя изглеждаше безкрайно и сърцераздирателно красива. Устните й, обикновено клонящи на цвят към бледокафяво, сега бяха яркочервени, а белите зъби под тях го направиха лиричен в омразата и той си представи роза със сняг между алените венчелистчета. Толкова много време бе посветил на мисли за нея през последните непоносими месеци, че сега, когато тя седеше само на няколко крачки от него, въпреки цялата омраза му се струваше неразбираемо защо тя не избухва в радостен смях, както правеше някога, когато той затваряше зад себе си вратата на стаята, защо не го грабва в прегръдките си и не обсипва лицето му с ненаситни целувки. Как беше възможно да й е омръзнал? Как беше възможно тя да предпочете онова същество до нея, да му позволи да… Но от тази мисъл до лудостта имаше само крачка, а той и без това вече бе твърде близо. Не му хрумна нито за миг — трябва да му простите пълното невежество по тези въпроси — че той може да е баща на ритащото създание в утробата й. Не му хрумна, че никой благоразумен човек не би оспорил очевидното предпочитание на Арбел Матераци към един висок и красив младеж от нейната класа, последната надежда за бъдещето на всички Матераци, вместо към един тъмнокос, дребничък, коравосърдечен убиец, озлобен срещу целия свят. Вярно, тя му дължеше живота си, а по необичаен начин и този на по-малкия си брат, но благодарността е неудобно чувство дори в най-добри времена, особено спрямо онези, които някога сме обожавали. Това е особено трудно за красивите принцеси, защото те, така да се каже, са родени само да получават, и дори една скромна проява на благодарност е непоносимо тежка за тях.