— Добре ли си? — попита най-сетне Кейл. В цялата история на света не се бе случвало подобен въпрос да се задава като заплаха.
Вродената й дързост надделя над смущението и тя вдигна очи за момент.
— Много добре.
— Радвам се да го чуя. Лично аз преживях тежки времена след последната ни среща.
— Всички страдахме.
— Всъщност аз причиних повече страдания, отколкото понесох.
— Не е ли типично за теб?
— Ти май имаш много къса памет, щом си забравила какво ми дължиш.
— Дръж се прилично — намеси се Кон, който отдавна би скочил театрално от стола си, ако Випонд не го стискаше за бедрото с изненадваща сила за мъж на неговата възраст.
— Как е кракът ти? — попита Кейл. Все пак в много отношения той все още бе твърде млад.
— За Бога — прошепна ИдрисПюк.
Вълната от напрегнато мълчание вече бе обгърнала половината зала. Но след като бе дошъл с намерението да измъчва безмилостно Арбел, Кейл изведнъж осъзна, че напълно е загубил необходимия за това самоконтрол — бентът на загубата и яростта се отприщваше много по-широко, отколкото бе очаквал, и той сам се смая от дълбините зад него.
— Ти не си желан тук — каза Кон. — Престани да се излагаш и си излез.
Всяка една от тези думи беше достатъчна. Кейл пламна като ковашка пещ, раздухвана от бясно духало. Той скочи и посегна към колана си, но внезапно нечия слаба ръка го хвана за китката.
— Здравей, Том — тихо каза Хенри Мъглата. — Водя ти един познат.
Гласът му се разля като хладка вода над напрегнатото мълчание на наблюдателите. Кейл се вгледа за миг в бледото лице и все още яркия белег върху него, после в двамата до Хенри — Саймън Матераци и вечно плахият Кулхаус.
— Саймън Матераци ти казва здрасти, Кейл — каза Кулхаус.
После глухонемият младеж го сграбчи и не го пусна, докато не седнаха да пушат навън, във влажния и студен въздух на Испански Лийдс.
Едва след два часа ИдрисПюк ги откри по най-простия начин — седна да чака в стаята на Кейл, докато се върнат.
— Отведи Хенри и Саймън да си лягат, преди да са заспали на място — каза той на Кулхаус, който с радост изпълни нареждането.
Кейл седна на леглото си, без да поглежда ИдрисПюк.
— Дано да си доволен от себе си. Вече те смятат не за Божия гняв, а по-скоро за селския идиот.
Това жегна Кейл поне колкото да го погледне, макар че продължи да мълчи и изглеждаше окаян като пробит барабан.
— Мислиш ли, че можеш да сплашиш целия свят?
— Засега се справям добре.
— Да, засега. Но това не е чак толкова много. Още си твърде млад и тепърва има да видиш свят.
Двамата мълчаха цяла минута.
— Искам тя да страда. Заслужава го.
Кейл говореше толкова тихо и с такава тъга, че ИдрисПюк не намери какво да отвърне.