— Ще го преживея. Но искам да те помоля за нещо много по-трудно.
— Какво?
— Той не е тъй почтен като теб. Искам да обещаеш, че ще отстъпиш, ако те предизвика.
— А гордостта ми?
— Дреболия. Ще ти мине. Гордостта е нищо.
— Казваш го, защото си жена.
— И мислиш, че нямам гордост?
— Ти се гордееш с други неща — за теб възможното и невъзможното е съвсем различно.
— Ще се гордееш ли да дадеш на Кейл каквото иска? Той не е толкова глупав, че да те предизвика, когато си с броня. Знае, че ще имаш предимство.
Налагаше се да използва известна доза ласкателство. И без това бе прекалила.
— И какво да направя, ако ме предизвика?
— Боже мой, говориш като ученик!
— Правиш се, че не разбираш. — Кон се дразнеше, че му говорят така, но жените заслужават известни отстъпки, особено когато са в напреднала бременност. — Ако му обърна гръб, губя репутацията си, губя самата си същност. Казваш, че ще продължиш да ме уважаваш — но вярваш ли си?
— Разбира се, че ще те уважавам.
— Така казваш сега. Но никой друг няма да ме уважава.
Тя въздъхна и помълча.
— Знам какъв си — храбър, умел и дързък. — Още едно необходимо… и вярно ласкателство. — Но той не е… — Тя потърси точната дума и не успя. — Той не е нормален. Той не носи катастрофа, той самият е катастрофа. Неговият приятел, Клайст — онзи, който не го харесваше — казваше, че мозъкът му е пълен с погребения. Наистина е така.
— Как може човек да живее без уважение? Какъв е смисълът?
Арбел въздъхна отново, разкърши схванатата си шия и изпъшка. Виж се как си нашишкавяла, помисли си тя.
— Има ли край? — изрече на глас тя и завъртя очи към съпруга си. — Ти му дължиш живота си.
— Да.
— Тогава как можеш достойно да го убиеш? Нека се знае, че е постъпил смело — колкото повече хвалиш храбростта му, толкова повече хората ще се възхищават на теб, а не на него. Покажи ясно, че имаш неизплатим дълг към него, и всички ще те хвалят, ако му обърнеш гръб, когато те предизвика. Каква смелост! Какво чувство за чест — Кон Матераци може тъй лесно да влезе в бой, но все пак рискува честта си, за да остане почтен. Вярно е, ти сам го каза.
— Не означава ли това, че той ще си спечели репутация… — Кон се замисли дали възражението беше почтено при тези обстоятелства. — … репутация на храбрец?
— Не се притеснявай за това — отговори Арбел. — Той бързо съсипва всяко добро мнение за него. Мисли си, че е под неговото достойнство да приема възхищение от хора, които презира, а той презира всички.
— Много си умна.
— Така е. — Тя стисна ръката му. — А сега си върви и ме остави да поспя.
Той стана и си удари главата в тавана.
— Ох!
Тя трепна заедно с него, но видя, че не е пострадал сериозно. Понечи да стане и да целуне удареното — което си беше истински подвиг.
— Седи си — каза той.
Тя прие без възражения.
— Да, ако нямаш нищо против.
Той се наведе и я целуна леко по устните. После с шеговито преувеличено внимание се добра до вратата и изчезна. Тя се облегна назад върху дивана, извъртя се, за да облекчи болките в гърба, и реши да изчака още десетина минути, преди да направи усилие да си легне. Затвори очи, наслаждавайки се на тишината и спокойствието.
И тогава от сенките в дъното на залата глух глас тихо изрече:
— Все още витая около теб.
Някои казват, че светът ще свърши в лед. Ако е тъй, то част от онзи мъртвешки студ накара да настръхнат космите по тила на младата майка. Въпреки болките в гърба и огромния си корем, тя светкавично се завъртя и с ужас видя Кейл да се появява в светлината на свещите.
— Ако случайно се чудиш — каза той усещайки безпогрешно най-големия й страх, — чух всичко, което каза. Не е много мило.
— Ще викам.
— На твое място не бих го сторил. Който влезе през тази врата, не го чака добро.
— Очакваш да умра, без да кажа и дума?
— Господи, не. Не очаквам дори косата да си срешеш, без да се оплакваш. — Това не бе честно. Тя в никакъв случай не беше обикновена личност. — Хленчете колкото си искате, ваше величество, но по-тихо.
— Ще ме убиеш ли?
— Мисля си да те убия.
— Знам, ти вярваш, че съм те обидила, но нима те е обидило и моето бебе?