— Той не е безгръбначно!
— Бъди спокойна. Репутацията ми е, че съм кръвожадно дете, което цени човешкия живот по-малко от живота на куче. Репутацията ми е, че изпепелявам, каквото докосна. Ти ме върна при тях. Кръвта на всички, които погубих оттогава, е колкото върху моите ръце, толкова и върху твоите.
— Защо просто не спреш да убиваш хора, вместо да обвиняваш всички останали?
Тя каза това по-буйно, отколкото бе разумно при дадените обстоятелства. Но не й липсваше смелост.
— А ще ми кажеш ли как да го направя? Изкупителите няма да спрат за нищо на света. Те възнамеряват да обгърнат целия свят в едно одеяло, да го залеят с катран и да го подпалят. Няма спиране. — Той се отдръпна, гледайки свирепо като трола от Гисингхърст. Трябва да кажем, че и тя се стараеше да го гледа по същия начин. — Сега си тръгвам през вратата — не оттам влязох, ако случайно се чудиш. Искам да си мислиш за това през идните нощи. Няма да повикаш никого, защото иначе ще ги избия, а дори и да ме хванат, непременно ще спомена пред безгръбначния ти съпруг, че според собствените ти думи съм баща на детето му.
— Той няма да ти повярва.
— Мъничко ще повярва.
С тези думи Кейл пристъпи към вратата и изчезна.
Той бързо крачеше по пустите коридори — където малцината стражи бяха млади, неопитни и лесни за заобикаляне — и обмисляше стореното тази вечер със своеобразно удовлетворение. Беше я накарал да се почувства зле; другото нямаше значение. Сам не знаеше дали и той е с наистина разбито сърце заради неочакваните последици от неговите заповеди относно жените и децата от степите. Както е казал англичанинът, истината зависи от това къде започваш историята.
На следващия ден Кейл разсъждаваше по-ясно за среднощното си посещение. В крайна сметка той заплаши с насилие бременна жена и наистина заприлича на чудовище, както го описваше Арбел, докато той слушаше от сенките. Колкото до детето, тя сигурност бе излъгала, за да си спаси кожата. Не смееше дори да си помисли, че може да не е така. И той не мислеше.
Потиснат и засрамен, Кейл излезе на разходка и случайно попадна в големия парк с ексцентричната форма на Саламандър, който се разстилаше точно на север от градския център. Денят беше топъл за сезона, грееше ярко слънце и паркът беше пълен с хора: флиртуващи млади мъже и жени, играещи и крещящи деца, по-възрастни двойки, които се разхождаха напред-назад по големите алеи с напъпили липи — знаменитата разходка, с която Испански Лийдс се славеше вече двеста години: да видиш и да те видят. Чувстваше се странно замаян, с празна глава и едно запушено ухо, сякаш вътре бе останала вода от банята. Разходи се на припек, докато стигна до единия край на Саламандър Парк — огромна стена, изсечена в гранитната скала над града. Върху гладката й повърхност бяха изваяни най-великите личности на Антагонистката Реформация, намерили убежище в Испански Лийдс по време на първоначалните гонения и преди да си тръгнат, за да основат антагонисткия град в Солт Лейк. Тук се издигаха десетметрови изваяния на хората, който се бяха борили срещу Изкупителите до самата си страшна смърт, и все пак той никога не бе чувал за тях: Бутцер, Хус и Филип Меланхтон, Менон Саймънс, Цвингли, Хът и печалните на вид братя Мосаргу. Кои бяха тези гиганти пред него и в какво бяха вярвали, за Бога? Беше почти невъзможно да проумее, че отхвърлянето на Изкупителите е имало такава мощ. После той продължи през парка, чувствайки се все по-отдалечен и откъснат от потока на обикновените щастливи хора, радващи се на слънцето и един на друг, както щяха да се радват и идната седмица, и през цялата пролет и лято. А той трябваше да се махне, да излезе през декоративните чугунени порти в северния край на парка и да заобиколи, за да стигне до стаята си. Но сега се чувстваше толкова уморен, безкрайно уморен, изтощен по напълно непознат начин. Вървеше все по-бавно по улицата, сякаш всяка стъпка го състаряваше с година, но това бе много по-зле от обикновена умора. Имаше чувството, че е вървял хиляда години и няма къде да седне, няма почивка, няма мир, няма нищо друго, освен битки и страх от следващия удар. Сърцето му бе тъй натежало в гърдите, че усети как товарът го заставя да спре. Как бе възможно да се чувства така и да оживее? Вече бе стигнал до Западната порта. Спря и притисна в каменния стълб потното си чело.
— Добре ли си, синко?
Но той нямаше сили да отговори. Не помнеше как се е добрал до стаята си, как е отключил вратата, само знаеше, че лежи на леглото и се задъхва като риба на сухо. А после то дойде — земетресението в червата му, разтърсването, лавината от рухване и взрив. Неговият вътрешен свят се сгромоляса едновременно телом и духом сред чудовищната болка на сълзи и изригване. Той се втурна към нужника и повърна, после още веднъж, и нищо не излезе, но спазъмът бе тъй силен, като че ли душата му се опитваше да изхвръкне през червата и корема, докато още е жив. И така продължи час след час. А после се върна в леглото и заплака, но не като обикновено дете или мъж, и плачът не носеше облекчение, и точно когато си мислеше, ако изобщо бе в състояние да мисли, че този мъчителен рев със сухи очи никога няма да спре, той започна да се смее и се смя часове наред. Така го завари Хенри Мъглата точно преди зазоряване — да се смее, да плаче и да повръща на празен стомах.