Уорън се изправи, тръгна към вратата като замаян и изчезна. Една минута по-късно долетя ново почукване откъм малката вратичка в левия край на стаята. Тя се отвори и пак влезе Чадуик. Този път той се отдръпна настрани, за да стори път на двама мъже. Единият приличаше на дребна състезателна хрътка; другият беше не просто красив, а чаровен, с топло и добродушно изражение. Гил им кимна да се приближат и направи на Чадуик знак да напусне.
— Благодаря, че дойдохте. Седнете.
Дългомуцунестият Тревър Лугавой нахално изпъна крака, сякаш искаше да покаже, че не го интересува дали е тук, или някъде другаде. Чаровният Тревър Ковтун заговори пръв.
— Вие искате да препоръчаме някого на Смъртта?
Иронията му бе също толкова нагла, колкото протегнатите крака на спътника му.
— За да се сбъднат някои пророчества от светите писания, един човек трябва да бъде превърнат в мъченик.
Идеята явно никак не им допадна, макар и не защото ставаше дума за престъпление.
— Ние не измъчваме хората, преди да ги убием — каза Тревър Ковтун.
— Да, ние не сме някакви си тъпи палачи — допълни Тревър Лугавой.
Гил нямаше намерение да търпи подобно нахалство, независимо от репутацията им.
— За щастие на вашата изтънчена душевност, не се налагат мъчения. Ще ви се плати много добре, но позволете да ви напомня, че по моя препоръка от няколко години насам получавате убежище на изкупителска територия.
Не се наложи да уточнява.
— Кой е човекът? — попита Тревър Лугавой.
— Томас Кейл.
Това привлече вниманието им — нахално изпънатите крака и разбойническата наглост внезапно изчезнаха.
— И за да сме наясно — не искам да го препоръчвате на Смъртта, каквото и да означава това. Искам го мъртъв.