— Колко са?
— Двеста деветдесет и девет.
Бързица пресметна на ум, мърдайки мълчаливо устни.
— Мога да започна след два часа.
— Ами ако ти резнем пръста?
Бързица пак се замисли.
— Два часа.
Бержерон въздъхна.
— И колко ще трае?
— Вкараме ли ги в Ротондата, ще отмятаме по един на всеки две минути. С почивките — единайсет часа.
— А без почивки?
— Единайсет часа.
— Много добре — каза Бержерон с тон, който подсказваше, че е приключил преговорите успешно. — В Ротондата след два часа.
Всъщност след по-малко от час Бързица вече работеше в Ротондата с четиримата си помощници. Беше огледал внимателно жертвите си. Изглеждаха свирепа сган. Ако надушеха какво става, нямаше да мине без неприятности. Засега личеше, че са в неведение — макар и не съвсем блажено. Дори и тъй корави на вид мъже не може да са толкова безгрижни пред лицето на смъртта и очакващото ги вечно проклятие. Но едно го притесняваше най-много.
— Защо — обърна се той към Изкупителя на стража — не са заключени в килиите си? Защо не ги пази никой освен теб?
Отговорът прозвуча съвсем убедително.
— Нямам представа.
Пазачът не прояви общителност не само защото наистина не знаеше нищо, но и защото никой не искаше да разговаря с Бързица. Дори и най-грубите Изкупители го гледаха отвисоко и искрено го презираха, както палачите винаги са били презирани. Никой не го харесваше, но това не го вълнуваше, или поне се опитваше да се убеди, че не го вълнува. Всъщност бе много чувствителен към начина, по който го възприемаха. Обичаше да се боят от него. Обичаше да го смятат за смъртоносен и загадъчен. Презрението обаче го наскърбяваше. То беше незаслужено и несправедливо. Той се държеше високомерно, но страдаше от тази липса на уважение.
Страдаше мълчаливо — не по свой избор, а защото никой не искаше да говори с него. Дори и помощниците му, двама от които наскоро най-нагло се опитаха да получат преразпределение като мисионери при прокажените в Могадишу. Щяха да си получат заслуженото за тази измяна, но тази вечер изискваше единство и хармония в майсторството.
Все още оставаха някои проблеми и той реши да се разходи покрай колонадата, за да си подреди мислите. Дали първо да бъдат вързани? Трябваше да прецени дали предимството на вързаните ръце и крака надвишава минусите на неминуемата тревога, че предстои нещо неприятно. Тия типове не изглеждаха от най-кротките, а след като по някаква неизвестна причина бяха оставени с отворени врати на килиите, това лесно можеше да доведе до бунт. По-добре, реши той, крачейки по колонадата, да ги държат в неведение и всичко да става толкова бързо, че да проумеят едва когато са на половината път към отвъдното. Това изискваше повече сръчност и по-сигурна хватка, но и двете не му липсваха.
— Добър вечер, Изкупителю.
Боско мина край него, размишлявайки за Кейл.
— Добър ве…
Но Боско вече се отдалечаваше.
Ротондата беше проектирана от предшественика на Бързица — според него голям фантазьор — и построена, по негово професионално мнение, по-сложно, отколкото се налагаше. Придържай се към простотата, бе неговият девиз. Той замени тристайната система на Ротондата за масови екзекуции — една стая за самото убийство, една за подготовка и трета за чакащата жертва — с друг метод, разчитащ повече на съдействието на жертвата, оставена с впечатление, че става нещо съвсем различно. Казваха на човека, че му предстои кратък разговор с игумена на Светилището. Когато влизаше през дебелата звуконепроницаема врата, той виждаше коленичилия игумен да се моли с гръб към него пред Светата икона на Обесения Изкупител. Затворникът и двамата му пазачи коленичеха рамо до рамо, може би малко по-близо един до друг, отколкото се полагаше. Тогава игуменът се изправяше, обръщаше се, осъденият вдигаше глава и Бързица, облечен с кожена престилка, го хващаше за косата. Двама пазачи държаха ръцете на клетника, а Бързица прерязваше гърлото му със своето лично изобретение — ръкавица с вграден нож. Вече умиращ, в шок, човекът падаше върху фалшивия под пред него и охраната го спускаше към долното помещение, където други Изкупители издърпваха трупа, грижливо и бързо измиваха пода и го вдигаха обратно на място. След кратка проверка за следи от борба охраната напускаше стаята през друга врата. Навън следващата жертва търпеливо чакаше с двамата си пазачи. В полумрака човекът си мислеше, че вижда как предишният затворник излиза. После цялата процедура започваше отначало.