— Благодаря ти! Благодаря ти! — хлипаше тя и го прегръщаше като изгубен родител; ръцете й го стискаха с отчаяно облекчение и благодарност. Тя го целуна по устните, след това се притисна към него и впи пръсти в гърба му, сякаш никога нямаше да го пусне. — Ти беше толкова смел, толкова смел.
Тя отстъпи назад и го погледна с възхитени очи.
И най-слабият познавач на човешката природа би разчел не само удивения поглед на Клайст, но и коренната промяна на изражението му, докато девойката го гледаше с обожание. Той видя как по лицето й като бърз изгрев плъзна разбирането, че не е дошъл, за да я спаси. Възхищението отмина и очите й се изпълниха със сълзи. Клайст рядко се бе чувствал толкова подъл.
Тя отстъпи назад доста по-рязко, отколкото би оправдало вълнението от неочакваното откритие, и вдигна ножа, който бе измъкнала от колана на Клайст, докато го прегръщаше.
Изражението на учудване и гняв по лицето на Клайст беше толкова смешно, че девойката се разкиска.
Той почервеня от ярост, което само я накара да се разсмее още по-силно. В този момент Клайст рязко се хвърли напред, изби ножа и я удари в лицето. Тя рухна като чувал и главата й тежко се блъсна в земята. Без да я изпуска от очи, Клайст взе ножа, после бързо огледа дърветата. Положението излизаше от контрол. Сега по лицето й бе изписано смайване от болката в разкървавения нос. Тя седна.
— Сега ще се смееш само с половината лице.
Тя не каза нищо. Клайст се отдръпна и започна да търси собствените си вещи и всичко друго, което можеше да му свърши работа. Коленичилият мъж с пронизан бял дроб все още стенеше и хъхреше.
Момичето се разплака отново. Клайст продължи да търси. В багажа на лорд Дънбар намери парите. Иначе плячката беше оскъдна. Разбойническият живот явно не носеше много печалби. И имаха само три коня, включително откраднатият от Клайст. Плачът на момичето ставаше все по-силен и неудържим. Заедно с охкането и хъхренето на коленичилия мъж това вече ставаше непоносимо за Клайст. И не само то.
Женските сълзи са отрова за мъжката душа, бе казал веднъж Изкупител Фрейзър. Една разплакана кучка може да превърне здравия разум в жалка пихтия.
По онова време предупреждението изглеждаше не особено важно, като се има предвид, че той не помнеше някога да е виждал жена. Опитът му в Мемфис, макар силно да разшири неговите познания в някои отношения, не помагаше по въпроса за сълзите, защото блудниците от Кити Таун нямаха навика да плачат.
— Млъквай — каза той.
Плачът позаглъхна, само от време на време избухваше някое по-тежко ридание.
— Какво, по дяволите, правиш с тези разбойници?
Отначало тя не успя да отговори и тежко въздъхна, опитвайки да се овладее.
— Отвлякоха ме — каза тя, което беше невярно или поне не съвсем вярно, — и всички ме изнасилиха.
По време на престоя си в Мемфис Клайст бе чувал тази дума. Чувал бе голям брой изненадващо забавни истории по темата и бе предизвиквал още повече смях, молейки за обяснение. Истината го потресе и възмути. Девойката явно лъжеше, но изглеждаше съвсем уместно отчаяна. Ала само преди минути се беше изсмяла в лицето му.
— Ако казваш истината, съжалявам.
— Дай ми единия кон.
— Тогава ще можеш да ме последваш. Няма да стане.
— Ти ще вземеш най-добрия кон — другите са просто товарни добичета.
Имаше право.
— Мога да ги продам в най-близкия град. Защо да ти давам единия, след като си крадла? Или нещо по-лошо.
— И двата са белязани. Ще те обесят за конекрадство, ако се опиташ да ги продадеш.
— Е, ти най-добре знаеш — каза той, привързвайки пълната си торба за седлото.
— Моля те. Двама от тях все още са някъде там.
— Единият няма скоро да преследва когото и да било.
— Ами другият?
— Добре. Просто млъкни. Но ще тръгнеш в онази посока. — Той посочи на запад. — Ако пак те видя, ще ти отрежа скапаната глава.
С тези думи той яхна коня и потегли, оставяйки момичето да седи сред гората, близо до коленичилия мъж, който все още хриптеше и се поклащаше. Изоставянето на девица в беда може и да бе подло, но съвсем разбираемо с оглед на изумителните последствия от единствения му предишен опит за спасяване на млади жени.
— Смяташ ли, че е прав? — попита Гил.
— А ти как мислиш? — отвърна Боско.
— Мисля, че греши — отговори Гил. — Мисля, че Покаятелите са, където трябва да бъдат. Тяхната съдба е в характера им. Ако Бог не е в състояние да промени сърцата им, то дори въплътеният Божи гняв няма да успее, благословен да е той.