— Нека се надяваме, че грешиш, Изкупителю. Кейл е пълен с изненади.
— Сега вече знам защо никога не съм го обичал.
И двамата се засмяха.
— Трябва ли да продължа? — попита Гил. — С плана да внедря наши хора при Боз Икард?
Боз Икард беше бургмистър на Швейцария, формално подчинен само на знаменития тамошен крал Зог, но всъщност почти независим. След като рухна империята на Матераците, Боз Икард стана най-могъщият властник във всички краища на света. Според Боско и Гил той бе допуснал сериозна грешка, като позволи на оцелелите Матераци да се приютят в Испански Лийдс — нещо, което те с право смятаха за накърняване на техните интереси. Не знаеха обаче, че Боз Икард е на същото мнение и само истеричната ярост на крал Зог го принуди да даде на Матераците убежище в Испански Лийдс. Изкупителският дипломатически корпус не бе особено вещ нито в дипломацията, нито в събирането на разузнавателни данни, и Боско имаше ограничен достъп до неговата информация, която изобщо не отчиташе факта, че Боз Икард стори всичко възможно, за да накара Матераците да се махнат. Извън простото разрешение да останат, той не им предложи нито помощ, нито пари, и се надяваше гладът да ги прогони на друго място, където няма да бъдат негов проблем. Естествено, той не искаше тяхното присъствие да даде на Изкупителите възможност да му създадат неприятности. Боско обаче не знаеше за това и можеше да съди за отношението на Икард само по неговото привидно гостоприемно приемане на Матераците. Той си мислеше, че не би било лоша идея да го убият, за да дадат на Зог недвусмислен знак и да сплашат всички останали, които биха си позволили да дадат убежище на Матераците или други врагове на Изкупителите.
— Не. Трябва да отложим смъртта му… поне за няколко месеца — докато си изясним дали Кейл може да промени Покаятелите.
— Забавянето ще е рисковано.
— Рисковано е и прибързването. Ние сме насред реката, а идва порой. Опасно е да вървим напред, опасно е да се върнем. Междувременно смятам да пръсна мълва за славата на Кейл. Искам да го отведеш в Дъфърс Дрифт.
— Защо?
— Защото той ще реши проблема.
— Изглеждаш много уверен.
— Вземи го и виж. Явно имаш по-малко вяра в силата на Божия гняв, отколкото трябва.
— Mea culpa, Изкупителю.
Боско отбеляза с неодобрително сумтене този недостиг на благочестивост.
— Ами Хук?
— Колкото и да ми е неприятно да се подчинявам на Гант, не бива да го провокираме, докато Кейл успее или се провали. Щом се налага Хук да умре, трябва да го направим публично и да преглътнем унижението. Покани видни гости.
На вратата се почука и влезе Кейл. Казаха му, че заминава на юг с Гил, за да се справи с Народа. Той не възрази и дори не зададе въпроси.
— Искам го. Хук, искам да кажа — каза Кейл.
— Защо?
— Защото четох досието му и видях рисунките. Някои може да са фантазии, както казваш, но неговата машина за щурмуване на стени изглежда добра — а може би и гигантският арбалет. Има купища умни идеи. Ти каза, че шлюзът е чудесно изобретение.
— Той обиди папата.
— Ти възнамеряваш да убиеш папата.
— Не е вярно. Но и да беше, нямаше първо да го обидя.
— Механизмите на Хук биха ти позволили да го обиждаш, колкото си искаш.
Боско въздъхна и пристъпи към прозореца.
— Струпали са ми се безброй грижи и още толкова възможности да се издъня. Трябва да търся равновесие между противоречиви потребности.
— Моите потребности са на първо място.
— Ти си Божият гняв — но не и самият Всевишен. Разликата е много голяма, както ще разбереш, ако станеш прекалено нахален. — Той се засмя на изражението на Кейл. — Това, драги мой, не е заплаха. Ако се провалиш, с теб се провалям и аз.
— Мислех те за толкова могъщ, че никой не може да се изправи срещу теб.
— Е, сгрешил си. Двамата с теб висим на косъм. Запомни го от мен. Ако успееш в Дъфърс Дрифт, печелим власт и мога да я използвам, за да отложа екзекуцията на Хук. Нямам силата да я спра, и точка. Накарай го да работи, докато те няма. Успееш ли в Дъфърс Дрифт с твоите Покаятели… кой знае? Всичко зависи от теб.
Пътуването до Дъфърс Дрифт отне на Кейл, Изкупител Гил и другите двама общо шест дни. Всеки ден изминаваха над сто километра, като сменяха понитата на конните станции, разположени на интервали от трийсет километра до последния отрязък от сто и трийсет километра, където набезите на Антагонистите пречеха да се изградят постоянни служби. Когато пристигнаха, Кейл беше грохнал, рамото му изгаряше, а пръстът го болеше адски, почти като в деня, когато Соломон Соломон го рани в Червената опера.