Представете си един голям речен завой. Земята от вътрешната страна на дъгата е с пет-шест метра по-ниска от външния терен, с изключение на най-задната част, където се издига нисък хълм. Покрай този хълм минава най-важният път, който пресича реката и продължава от другата страна, разделяйки дъгата на две равни половини. Няколкостотин метра по-нататък има голям хълм с плосък връх. Голямата разлика във височината на северния и южния бряг означаваше, че на повече от сто и трийсет километра в двете посоки каруците можеха да преодолеят стръмния бряг само по този единствен път. Целият отбранителен сектор бе широк едва две хиляди метра. Проблемът на Кейл беше колкото ясен, толкова и труден за разрешаване. В степта имаше петдесетина подобни ключови точки, а нямаше достатъчно войски, за да ги контролират по обичайните начини. За да осуетят придвижването на местните отряди и техните доставки откъм морето, трябваше непрестанно да се владеят почти всички точки. В момента те ги превземаха, когато си искат, задържаха ги, докато минат керваните, и след това изчезваха при първата поява на Изкупителите, за да превземат други подобни крепости по фронтовата линия.
Кейл почти осем часа обикаля из речния завой.
— Какво мислите? — попита Гил, нетърпелив да чуе отговора на военния гений.
— Трудна работа — отвърна лаконично Кейл и поиска да разговаря с оцелелите от последната атака.
Намериха се само двама — в такава война не се вземаха пленници. Независимо от това, Кейл прекара цялата вечер в разговор с тях.
— Колко души имаме тук сега? — попита той Гил.
— Две хиляди.
— Колко можем да задържим?
— Не повече от двеста. Не ни достигат войници, а и да имахме, не можем да ги снабдяваме.
— Отпрати хиляда и осемстотин.
Гил бе твърде интелигентен, за да пита защо. Защитниците трябваше да са малко, иначе нямаше да има атака.
— И какво ще правим сега?
— Нищо — каза Кейл, — освен да си тръгнем.
Всъщност Кейл се държеше гадно просто по навик, но продължаваше да държи Гил в неведение, докато следваха оттеглящите се хиляда и осемстотин бойци, без да направят нищо за отбраната на брода. След като изминаха около осем километра, Кейл насочи коня си настрани и раздразненият Гил бе принуден да тръгне след него заедно с двама телохранители. Скоро Кейл зави обратно към лагера и едно малко възвишение на около осемстотин метра зад брода. То не изглеждаше нито толкова високо, нито толкова близко, та да привлече разузнавачите на Народа, след като имаше много по-удобни наблюдателни постове. Кейл слезе от коня и направи на другите знак да сторят същото. После пое към върха на хълмчето и измина пълзешком последните няколко метра. Облекчението на Гил смекчи яростта му, и той се промъкна зад него.
— Искаш ли нещо? — враждебно попита Кейл.
— Просто изпълнявам каквото ми нареди Изкупител Боско, господине.
Това бе вярно, тъй че нямаше смисъл да спорят, но все пак накара Кейл да се замисли. Той извади от раницата си нещо, наподобяващо кожена бутилка без дъно, и две кръгли стъкла. Намести ги в двата края на кожената тръба, дръпна двете ремъчета в средата и ги затегна здраво. Това беше телескопът, с които Боско му показа несъвършенството на Луната — абсолютно копие на онзи, който бе откраднал от Изкупител Пикарбо и който впоследствие бе задигнат от някой войник, когато го заловиха в Келявите земи. Сякаш бе минал половин живот оттогава.
Колкото по-нелюбезен и мълчалив ставаше Кейл, толкова повече намаляваше раздразнението на Гил, че го пренебрегват. Първоначалната му изненада от превръщането на простия послушник Кейл във въплъщение на Божия гняв би била истински подвиг дори за най-послушния Изкупител. Но с колкото по-голямо презрение или безразличие се отнасяше Кейл към него, толкова повече някогашното му високомерие към послушника се преобразяваше в страхопочитание и доверие. Той притежаваше вроден стремеж към преклонение, и въпреки цялата си интелигентност бе покорѐн от магията на мрачната енергия и привидно пълното безразличие, обзели Кейл през последните осем месеца. Кейл усещаше промяната, уважението, възхищението и страха, надхвърлящ обикновения физически страх, какъвто Гил почти не изпитваше. Изненадваше го обаче, че усещането за нарастващо обожание му въздейства почти като въздуха, с който някога двамата с Хенри Мъглата надуваха меките кожени мехове със светена вода в сакристията, за да си доставят богохулното забавление да ги подритват по пода. Да минаваш покрай хората и да ги усещаш как се смаляват пред теб — това наистина беше нещо.