Това твърдение бе най-скандалната лъжа в целия й живот и изцяло противоречеше на всички убеждения на Клефтите за дълга.
— Къде е смисълът? — попита раздразнено Клайст. — Би трябвало да е точно обратното.
— Добре. Сега аз отговарям за теб.
— Първо на първо — каза Клайст, — пет пари не давам за вярата на твоите хора, и второ, не искам да отговаряш за мен — искам да си отидеш.
Момичето се засмя.
— Не го мислиш наистина. Кажи ми името си.
— Нямам име. Безименен съм.
— Всеки си има име.
— Не и аз.
— Да ти кажа ли името си?
— Не.
— Знаех, че така ще отговориш.
— Тогава защо питаш?
— Защото обиииичам — глезено каза тя — да чувам гласа ти.
И пак се засмя. Трябваха й около два часа, за да принуди Клайст да капитулира.
Два дни по-късно Кейл и Гил наблюдаваха как бойците от Народа, след кратък спор и много по-предпазливо, приемат капитулацията на шестимата оцелели Изкупители. Те бяха вързани и натоварени в каруца; десет минути по-късно изчезнаха зад платото.
— Още колко пъти? — мрачно попита Гил.
Вместо отговор Кейл слезе по склона, яхна коня си и потегли към далечната крепост с бомбастичното название Форт Бастион. Пет дни след пристигането им там четиримата пак бяха в Светилището и стояха пред разгневения Боско.
— Казах ти да останеш в степта, докато решиш проблема.
— Реших го.
Кейл имаше удоволствието да види как Боско млъква от изненада — познаваха се отдавна, но това му се случваше за пръв път.
— Обясни.
Кейл обясни. Когато свърши, Боско изглеждаше недоверчив — не защото Кейл говореше неубедително, а защото твърденията му изглеждаха прекалено хубави, за да са истина. Предлагаше му се изход от ужасния капан, започнал с нелепите събития, които доведоха до екзекуцията на неговите двеста деветдесет и девет грижливо подбрани бойци. От опит знаеше, че когато някой ти предложи начин да се измъкнеш от зъбите на най-големия си проблем, не е време да се притесняваш за цената, или дори да се питаш дали не е заблуда, породена от отчаянието. Хората вярват, в каквото искат да вярват. Това е може би, помисли си Боско, най-красивата от всички банални истини. Нямаше друг избор, освен да приеме, особено след като планът точно съвпадаше с онова, от което се нуждаеше най-много.
— Докато ви нямаше, изведох Покаятелите на шествие и екзекутирах публично един от тях. С мъчителна смърт. Мъчителна за гледане, искам да кажа. Когато им обясниш какво искаш от тях, ще имат съвсем пресен спомен какво ги чака, ако не са на ниво.
— Не всички Покаятели стават за работа. Около трийсетина са твърде луди или глупави, за да бъдат от полза. Но аз не съм палач. Искам да ги пратиш в Бастилията в Маршалсий.
— Защо си толкова сигурен, че там ще им е по-добре?
— Каквото стане. Казах ти вече, не съм палач.
— Много добре. Но нямаш право да разбулваш мистерията на Петър Бързица.
Не трябваше да го казва, но самочувствието, че след степта води по точки срещу Боско, не му позволи да се удържи.
— Мистерия? Онзи касапин.
— Колко пъти да ти казвам: никому не разкривай какво си мислиш — отвърна уморено Боско. — Все пак слушай. Бог проговори. И следва, че казаното от него трябва да бъде истина. Единствената Истинска Вяра проявява нетърпимост, не защото е някакъв надут учител, мразещ противоречията; тя е нетърпима, защото самата Истина е нетърпима поради простия факт, че е вярна. Не е нетърпимост да не позволиш на учителя да твърди, че две и две е пет или три. Такъв човек би бил спрян във всички общества и епохи. Колко по-малко би трябвало да търпим една лъжа, която навеки лишава хората от спасение. Както е ясно, че две и две прави четири, така и заради всички нас не може да има търпимост към каквото и да било отклонение от Божията истина. Папата е източник на цялата вяра в света и трябва да си сътрудничи с палача, за да наложи единствената истинска любов — най-строгата, най-твърдата и най-непреклонната догма.
— Бързица не служи на нищо друго, освен на собствената си кръвожадност.
— Не е така. Не е честно. Както всеки друг Изкупител той би могъл да избере да подготвя послушниците за защита на вярата. Би могъл да се научи да проповядва Божията любов към цялото човечество, колкото и окаяни да са делата човешки — лъжовен взор, отвратителни вкусове, подло и предателско тяло, дребнав и глупав ум. Вместо това Бързица избра най-тежкото от всички призвания — да измъчва и убива ближните си. Никой не го кани на масата си, никой не иска да му проговори или да се моли до него. Сред тази пустиня от страх и отвращение той трябва да се посвети не на обикновеното удоволствие от човешкия глас, а само на предсмъртните стонове. Той излиза на двора да осъществи Символ Верую пред своите събратя, които го гледат единствено с ужас. Хвърлят му еретик или богохулник — той го сграбчва, разпъва тялото му, връзва го за греда и разтяга ръцете му. Настава ужасна тишина, нарушавана само от пукота на кости и писъците на жертвата. Развързва го. Просва го на земята, с остра кука раздира тялото му от гърдите до срамната кост и изважда вътрешностите пред безумните му очи и устата, разтворена като пещ.