— И се чудиш защо никой не иска да седне до него?
— Изобщо не се чудя. И все пак, въпреки цялата тази омраза, той е изпълнен до краен предел с власт и величие. Премахнем ли палача от света, мигом редът ще отстъпи пред хаоса; добрината, дружбата и добродетелите ще са беззащитни пред нечестивия опортюнизъм на злобните и жестоките, отстъпниците и богохулниците, които ще лишат всекиго от блажения вечен живот. Кажи ми, не е ли той герой и светец?
Двамата се спогледаха за момент.
— Искам Хук.
— Обясних ти, че е невъзможно.
— Трябва да го направиш възможно. Народът има нови оръжия. Не са се взели от въздуха. Имам нужда от Хук.
— Всичко е уязвимо. Ако наруша папската воля, ще имат повод да ми пратят Събора на Службата за разпространение на вярата.
— Гант е Перциус на Събора, нали?
— Перитус — поправи го Боско. — Перциус е парчето кожа, останало след обрязване.
— О.
— Е, какво мислиш?
— Ще дойде ли Гант със Събора?
— За нищо на света не би изпуснал възможността да овладее Светилището.
— Може ли да те обяви за Символ Верую?
— Тази мисъл е породена от желание, драги. Отговорът е „не“. Но мога да бъда отстранен от Кармеленго, и цялата ми власт ще се изпари.
— Ако успея в степта, ще бъде ли достатъчно, за да ги спреш?
— Не. Провалите там нараняват нашата гордост и радват Антагонистите на изток, но Народът създава неприятности и на тях. Обединиш ли човек от Народа с Антагонист, получаваш фанатик. Станат ли двама, почва разкол. Дори ако ни победят в степта и се оттеглим, скоро ще почнат да се карат помежду си.
Кейл дълго мълча.
— Няма проблем — каза накрая той.
— Как така?
— Дай им каквото искат — смъртта на Хук — и след това нямат повод да дойдат тук.
— Доколкото разбирам — каза Боско след малко, — не точно това имаш предвид.
— Да. Искам Хук, и ще го получа.
Отвън Модъл, когото бяха взели като момче за всичко, чакаше напрегнато, след като чу как Боско леко повиши глас и дълго време нямаше отговор. Дали Кейл беше в беда? Когато излезе, шефът му няколко минути мълча и само клатеше глава, сякаш се мъчеше да разсее някаква гъста мъгла между ушите си.
— Да донеса ли нещо, шефе?
Кейл го погледна.
— Да. Иди да ми донесеш още една закуска, после върви в стаята ми и я изяж вместо мен.
— Казвам се Томас Кейл, и всички сте ми в ръцете.
Когато застана пред около двеста жалки Покаятели, обгърнати в непрогледна мъгла от всевъзможни смесени чувства (например гняв, самосъжаление, страх, отчаяние, скръб, още гняв, омраза, загуба, обич и тъй нататък), той се наслаждаваше на странното удоволствие да стои пред толкова много Изкупители, които, въпреки неговия помпозно-шеговит тон, наистина бяха в ръцете му. Кой би го упрекнал? Кой не би се радвал на идеята да ги пресътвори като новородени бебета? Цялата тази власт без капка загриженост да бъде справедлив, великодушен или милостив. Според църковния закон те вече бяха мъртви — просто формалната екзекуция (дребна техническа подробност) още не беше изпълнена. Той можеше да прави с тях, каквото си иска. Но не го приемаше като сгоден случай за отмъщение, а като една чудесна възможност да задоволи любопитството си. Какво става, ако можеш безнаказано да вършиш всичко, което поискаш?
— Ще ви нареждам да вършите много неща, които не сте правили досега. Ако не се подчините, ще бъдете наказани. Ако окажете мълчалива съпротива, ще бъдете наказани. Ако се оплаквате, ще бъдете наказани. Ако не успеете, ще бъдете наказани. Ако ми се прииска, ще бъдете наказани. Но има едно и само едно, за което няма да ви наказвам. Ако не се научите да мислите със собствените си глави, ще бъдете върнати на този площад за незабавно изпълнение на присъдата.