Тя се засмя, а той я гледаше слисан. Ако това бе станало с някое друго момиче, щеше да е напълно съгласен. И се влюби още по-силно. Честно казано, трябваха му няколко дни отдих, за да свикне с новите чувства, но Дейзи не беше търпеливо момиче. В сравнение с нея светкавицата лазеше като охлюв — тя го възседна и погълна до последния сантиметър, преди да е разбрал какво става. Докато мощен спазъм разтърсваше тялото й, той си помисли, че Дейзи умира от сърдечен удар или нещо такова. Нищо подобно не се бе случвало по време на жалките му екскурзии до Кити Таун. Когато се отпусна изтощена до него, тя бе леко изненадана, че трябва да обяснява на силно притеснения Клайст какво се е случило. Това бе много трудно за възприемане, дори — или особено — за един тъй закоравял младеж. Той изглеждаше толкова изненадан и замислен, че тя го обърка още повече, като избухна в плач.
Клайст безкрайно внимателно измести спящото момиче от изтръпналата си лява ръка и приготви закуска за двамата. Тъй като беше гладен, той изяде своята порция незабавно и я зачака да се събуди. Беше толкова нетърпелив да поговори с нея, че дори се опита да я побутне. Но това момиче явно знаеше как да спи. Той се почувства много разочарован и малко възмутен, че тя може да хърка в толкова важен момент. От възмущение изяде и нейната закуска.
— Къде е моята? — тихо попита тя, докато той облизваше опразнената чиния.
— Ей сега ще ти приготвя — каза той и цялото му раздразнение се изпари пред нейната усмивка.
Водата вече кипеше и двайсет минути по-късно Дейзи лакомо гълташе боба и ориза, които бяха взели от лорд Дънбар.
— Какво правиш тук сам-самичка?
— Просто се скитам.
— Тук?
— Няма смисъл да скиташ там, където си бил преди.
— Прекалено си млада.
— По-голяма съм от теб.
— Аз умея да се грижа за себе си.
— Аз също. — Те се спогледаха неловко. — Обикновено. Бях невнимателна и ме хванаха. Сама съм си виновна.
Това го възмути.
— Как може да си виновна за онова, което ти сториха?
— Не съм казала такова нещо. Но щом се опитваш да откраднеш кон от бандити и главорези, знаеш какво те очаква. Освен това — добави тя, — те не те убиха и аз съм им благодарна за това.
Той не намери какво да каже. Тя се усмихна.
— Тъй че може и да не им забия нож в гърба.
— Откъде идваш?
— От Квантокс.
— Никога не съм го чувал.
— На около три дни път от тук. Сега искам да се прибера у дома. Ела с мен.
— Добре.
Той отговори без колебание. Веднага съжали, но само защото постъпката беше безкрайно чужда за него. Имаше чувството, че в него се е вселил някой друг, способен да говори и върши големи глупости.
— Имаш ли семейство?
— Разбира се — каза тя и на свой ред съжали за думите си. — Извинявай.
— Не се извинявай. Вашите не е трябвало да те пускат сама.
— Защо не?
— Опасно е.
— А пък ти ме покани на лов за хора.
— Исках да отмъстя за честта ти — каза той.
Тя се засмя.
— Аз съм от клана на Клефтите. Ние не вярваме в такива неща. Много сме любопитни, но не твърде почтени.
— Будалкаш ме.
— Не, наистина. Уважение, почтеност и честност — ние не вярваме в това. Всички племена около нас вярват, вечно воюват за някаква чест. Заради честта се самоубиват, пак заради нея убиват съпругите и дъщерите си. Ако бях от Декканите, щяха да ме удушат, щом узнаеха, че съм била изнасилена. — Тя заби два пръста във въздуха. — Ето, това мисля за честта. — Видя, че това потресе Клайст, и се засмя. — Освен това са глупави и лишени от любопитство като крави. „Любопитството уби котката“ — това е любимата им поговорка. Моят чичо Адам пътува пет дни с кану по Рейн, защото бе чул, че във Флоренция имало проститутка с необичайна форма на гениталиите. Аз самата съм знаменита, защото научих едно пиле да ходи назад.
— Защо го направи?
Тя се разсмя от удоволствие.
— Защото Клефтите имат една поговорка: „Не можеш да научиш пилето да ходи назад.“
8.
„Ясно е и не изисква особени доказателства, че нашите предци са допуснали грешка. Не е лесно да кажем това за известни мъже, заслужаващи похвала. Но човешко е да се греши, а Бог ни е дал основание да се мъчим да извлечем най-доброто от нашата природа. Жената ни е дарена изпървом, за да бъде приятел, ала не се оказала другар, какъвто ни трябва. Не — дори и от самото начало. Нима един приятел и другар би изкушил мъжа към собственото му унищожение, нима би послушал Сатаната да опита единственото — единственото, за Бога, онова едно-единствено нещо, забранено на мъжа и жената? Такава щедрост и толкова дребен товар в замяна на радостта и блаженството. Всичко било загубено, защото жените вечно са недоволни, вечно надуват главата на мъжа и искат всичко, което не могат да имат. Нищо чудно, че дори и заблудените Янити, които отказват да изобразяват света в картини, имат знак за дявола, произхождащ от изображението на женски език, както и знак за изкушение, наподобяващ мъжко ухо. И тъй, жените от самото начало са покварили дарената ни от Бога дружба между мъжа и жената. Приятелството, породено от разума, вижда как същият този разум изгаря в пожар, запален от женските желания. Желанието кара приятелството да полудее. Мъжете и жените трябва да живеят като съпруг и съпруга в хармония и дружба, ала отново и отново виждаме мъже, подтиквани винаги от жените, да обичат съпругите си невъздържано и прекомерно. Правилната любов взема разума за водач и не позволява да бъде пометена от буйството на желанието. И тъй разумните и здравомислещите биват покварени от жени, които искат — най-великият от всички пороци — да бъдат обичани, като че са прелюбодейки. Всички мъже прелюбодействат със собствените си съпруги и не могат да не го правят, защото жените не желаят да бъдат обичани разумно и пропорционално. За жените любовта е цялото им съществуване и поради самото си естество те не могат да приемат нищо умерено или разумно. Историята е доказала, че когато мъжете остават сами, душата им се бори да се освободи от всяко желание, тъй като се издига към божественото. Никоя жена не ще позволи на мъжа това бягство. Именно тя, а не Бог, трябва да бъде център на всичко. При своите изследвания и експерименти открих, че жените разпалват разума не само чрез милувки на телесните части, но и чрез една тайна течност, отделяна от жлъчните им мехури.