От друга страна Планинарите — племе без особен интерес към религията, което владееше Тигровата планина вече над осемдесет години — я наричаха Великия тестис. Причината за това започна да интригува Кейл, докато се изкачваше из предпланините заедно с Боско и трийсет телохранители.
Би било крайно неточно да опишем настроението на Кейл като „гнусно“. В нито един някога съществувал език няма дума, способна да опише кипящия хаос в сърцето му, отвращението към мисълта да се върне в Светилището и горчивия гняв от предателството на Арбел Матераци, наричана от всички Лебедовата шия, за чиято грациозност и красота едва ли може да се намери по-висша възхвала от това прозвище — както и за пъргавината на дългите й нозе, главозамайващо тънкото кръстче и извивката на гърдите й (те не бяха горделиви, а влудяващо високомерни). Тя беше лебед в човешко тяло. През ума на Кейл непрестанно се нижеха видения как прекършва шията на омразната лебедица, а после чудодейно я съживява, за да я убива отново и отново — ту с един жесток удар, ту с бавно душене, ту като изтръгне и изгори сърцето й, а сетне грижливо разрови пепелта, за да е напълно сигурен.
За двете седмици, откакто напуснаха Мемфис, той не проговори нито веднъж. Дори не попита защо насред Келявите земи внезапно се отклониха от пътя към Светилището. Отначало Боско смяташе, че ще е по-добре да остави гнева на своя бивш ученик постепенно да тлее. Но той бе подценил неговата способност за безмълвна ярост и накрая реши да наруши мълчанието.
— Отиваме на Тигровата планина — каза Изкупител Боско тихо и дори с известно съчувствие. — Там има нещо, което искам да ти покажа.
Когато в нечие сърце кипи тъй мощна ненавист към определен човек, би било логично да не му останат сили за подобна омраза към другиго. Отчасти това е вярно, но когато ставаше дума за ненавист, сърцето на Кейл бе изваяно от еластичен и здрав материал. Омразата му към Боско просто се измести от центъра на огъня към жаравата отстрани, сякаш за да остане топла в очакване да бъде върната на старото място. И все пак, въпреки препълващата го в момента ненавист, Кейл неволно се питаше каква е причината за огромната промяна в отношението на Боско към него. Още от най-ранното му детство Боско го управляваше като кораб в буря — неуморно, безжалостно, непреклонно, жестоко, без да му дава нито миг за отпускане или отдих. Ден след ден, година след година той го пребиваше до припадък, учеше и наказваше, наказваше и учеше, докато накрая престана да съществува разлика между едното и другото. Сега той излъчваше само сдържаност, мекота и едва ли не нещо подобно на нежност. Какво ставаше? Отговор нямаше, дори ако Кейл успееше да намери сили за любопитство сред непрестанните си видения как да погуби Арбел Матераци (да я пребие с тояга, да я разпъне на колело, да я удави в планинско езеро сред бурните овации на тълпата). Но въпреки чудовищния грохот на чукове в душата му, някаква частица от Кейл обръщаше внимание на терена, през който се движеха, и това му носеше мигове на разбиране, ала не и на разведряване — нищо не бе в състояние да разведри мрака около него. Сега той виждаше защо наричат планината Великия тестис. Гледани отблизо, гладките очертания изчезваха, превръщаха се в терен, прорязан от стръмни хребети, водещи винаги към водата, която ги бе изваяла, но се срещаха странични и напречни възвишения, лъкатушещи насам-натам и дори поемащи в обратна посока на местата, където скалата е най-твърда. Отблизо преживяването бе като на нищожна мушица, опитваща да се промъкне през гъсталака около слабините на великан.