През остатъка от деня имаше редица леки набези на атакуващите. Неколцина разузнавачи се промъкваха напред, опитвайки да предизвикат реакция, по която да се досетят за разположението и броя на защитниците. Но макар и несвикнали с такъв вид война, Изкупителите не бяха неопитни — а Гил, както личеше от редките му неразбираеми викове, явно ги държеше под контрол. Освен това Кейл бе наредил да прокопаят траншеи между малките дерета по отсрещния бряг, така че защитниците да могат да се движат сравнително безопасно покрай по-голямата част от завоя. По този начин те създаваха впечатлението, че отрядът им е далеч по-многоброен, отколкото беше в действителност.
С малко повече късмет, ако нападателите сметнеха, че реката е отбранявана толкова сигурно, нямаше да посмеят да нападнат тази нощ по брега.
Тази вечер тънката нова луна, прегърнала старата, хвърляше съвсем бледа светлина и често се криеше в облаците. Очакването в мрака обтягаше нервите. Вместо да бъде наоколо, черната нощ сякаш изпълваше главите на хората, всякакво чувство за „вън“ или „вътре“ постепенно изчезваше, освен когато облаците се отдръпваха и тъничката луна озаряваше някое далечно дърво или склона на планината. Тогава черното пространство, за което сетивата подсказваха, че е само на два пръста разстояние, изведнъж се разкриваше като отдалечено на километри, и дори не там, където трябваше да бъде. Някое бяло мъртво дърво сред степта — току-що зърнато в лунната светлина — сякаш увисваше високо във въздуха над Кейл, макар той твърдо да знаеше, че всъщност е в равнината, на около километър и половина от него. Беше почти непоносимо да седиш с напълно разстроени сетива в непрогледната нощ и да чакаш кога ще дойдат убийците. Сред тъмнината дори за хората с най-здрави нерви степната нощ се превръщаше в неумолим враг, изчакващ подигравателно да направиш първата крачка. Пробягалият наблизо див пес или нощен елен ставаше двойно по-голям и тройно по-бърз от нормалното. Звукът на сумтящ таралеж отекваше като рева на лъв преди скок. Ами ако онова шумолящо, пъплещо нещо досами окопа имаше смъртоносен зъб или жило? Нощта твореше грозна алхимия с най-обикновени неща — превръщаше храста в човек, дебнещ да те убие, ако посмееш да си поемеш дъх. И все пак би било още по-зле, ако самият ти дебнеш. Представете си какво е да се движиш сред такъв мрак. И, разбира се, няма начин да отмерваш времето. Минават два часа, а може да са били четири или пет минути. Странни мисли започват да те измъчват. Ами ако тази вечер слънцето е залязло, за да не изгрее вече? Нещо, за което никога не би си направил труда да помислиш, в такава нощ изглежда съвсем възможно. „Туй «утре» няма да огрей земята“, повтаряше се в ума му една фраза, която бе чул лорд Випонд да цитира. „Туй «утре» няма да огрей земята.“
Изведнъж сякаш нейде високо в облаците грейна светлинка. После още една. Гил осветяваше речното корито с огнени стрели — разпръснати една след друга в красиво ветрило по завоя на реката. След седмата или осмата Кейл чу писъци и викове. Стрелите бяха улучили нападателите, хванати в капан от двете страни на стръмния речен бряг. Залповете с обикновени стрели не се виждаха, но противниците нямаха прикритие, а и нямаха шанс да се втурнат срещу Покаятелите, защото Кейл бе разположил напряко на брега дълбока траншея с бодливи дървета и тръни, и още няколко реда остри колове.
Стори му се, че всичко не трая дълго, макар че имаше затишие преди втората атака. Тя бе много по-кратка от първата. После — нищо, до първите лъчи на красивата розово-червена зора.