В Мемфис той си създаваше врагове толкова лесно, защото бе глупав и допускаше грешки. Единствените хора, които познаваше, бяха, разбира се, Изкупителите. Тук той имаше някакъв шанс, защото беше един от тях и имаше свое място. Навсякъде другаде беше дете с голям талант да се ядосва. Той бе обвързан с обречените Покаятели в Дъфърс Дрифт също тъй здраво, както ако обичаше и вярваше във всеки един от тях. Нямаше друг избор, и никога не бе имал. Всичко това, осъзнато далеч по-бързо, отколкото може да се опише, го заля като буен потоп, сякаш стоеше под срутен бент. И макар всичко в сърцето и душата му да крещеше против решението, той скочи на крака и се втурна към двайсетте Покаятели, които чакаха до конете си, без да подозират каква катастрофа се разиграва, невидима за техните погледи.
Притиснат от отчаяното бързане да нападне, но и от необходимостта да обясни плана си, Кейл започна да чертае завоя в пръстта и същевременно да дава инструкции.
— Разбрахте ли?
Те кимнаха.
— Тогава повторете — нареди той.
Покаятелите се поколебаха, но повториха доста точно казаното от Кейл. Той го повтори още веднъж и нареди да яхнат конете.
— Успеете ли, Изкупител Боско ще ви тачи като светии.
Макар че сам той копнееше да се откъсне от тях, ужасното видение горе на могилата му бе разкрило, че за тези мъже да бъдат част от нещо означава повече от самия живот. Той си мислеше, че им е предложил спасение от ужасна смърт, но далеч не бе само това. Ако той беше ангел, пратен да им дари опрощение и свобода, те биха били загубени — скитници без място и смисъл в живота. За тях такава свобода щеше да е свободата на призрак.
Докато яздеха в боен строй към върха на могилата, гледани от озадачения Хук, Кейл усети как силата на братството и взаимната вярност ги изпълва дори пред лицето на собствената им смърт. После те прехвърлиха билото и с бавно нарастваща скорост препуснаха към хълма, където нападателите се готвеха за последния щурм срещу върха; всичките им мисли бяха насочени само към предстоящата битка и никой не поглеждаше назад, докато Покаятелите не се озоваха само на петдесет метра отзад, продължавайки да препускат към тях. Сетне Покаятелите закрещяха имената на един или друг светец или мъченик, и клането започна.
Конната атака на Покаятелите нахлу в улея и спря — те бяха обучавани като конна пехота, а не като кавалерия — всички трескаво наскачаха от седлата и атакуваха народните бойци отстрани. Първите редици рухнаха като дървета, ударени от порой, под напора на бесните Изкупители, препълнени с натрупана ярост след ужасните месеци лишаване от свобода. Десетина изпревариха Кейл — безразсъдни, пълни с омраза и кървава жажда за смърт. Отначало Кейл следваше хората пред себе си, сякаш се криеше зад подвижна стена. Но в яростта си те бързо разкъсаха строя, а противниците превъзмогнаха първоначалната изненада и започнаха да ги отблъскват. Отдясно те се нахвърлиха срещу неравната стена от Изкупители и я разцепиха. Отвори се пробив за контраатака, и Кейл отново използва своя нюх за бруталност. Първо нахълта в пробива Бен Ван Брида — брадат осемнайсетгодишен младеж, който с диво ръмжене замахна два пъти срещу момчето пред себе си. Това го погуби, защото ножът на Кейл го удари в гърлото точно под брадичката и острието изникна отзад през врата му. Но Кейл бе ударил твърде силно — острието заседна в костите на гръбначния стълб и падащото тяло на Ван Брида изтръгна ножа от ръката му. Кейл се гмурна под първия удар на следващите двама нападатели — тъй като не искаха да се редуват, те замахнаха едновременно. Кейл пристъпи по-близо, хвана през кръста мъжа отляво, изкара го от равновесие и го тласна срещу втория нападател, за да му попречи да нанесе нов удар. После настъпи жестоко ходилото на своя противник, Франс Арнолди от Накуру, който изкрещя от болка в счупения крак. Докато той падаше, Кейл го хвърли към другия враг, който залитна назад, само за да бъде намушкан в черния дроб от един връхлитащ Покаятел и да издъхне на място. Имаше късмет — малцина умират тъй бързо в сражение. Кейл нямаше време за благодарности. Довърши човека със счупения крак, който вдигна ръце и изкрещя: „Не!“. Това не го спаси. Ударът на Кейл разцепи гръбначния му мозък. После нов противник се втурна срещу Кейл и неизбежната смърт. Жуани Де Беер, който се би до последно на Бикоборската уличка и си спечели прозвището Де Беер Непобедимия, получи удар от Кейл точно над слабините. Въпреки цялата си смелост, той рухна на пясъка и се сгърчи в агония. Кейл изкрещя на Покаятелите зад него да запълнят пробива. Народните бойци трепнаха за миг. Стреснати от дивата войнственост на момчето пред себе си, те спряха и зяпнаха като селяни пред епископско шествие. Той сякаш не се нуждаеше от ничия помощ — тъй страховит и първичен ужас вдъхваше у всички, дръзнали да застанат пред него. Стреснати от виковете му, Покаятелите се втурнаха да го обкръжат, докато атаката започваше отново. Кейл отстъпи назад, леко замаян от разбирането каква опасност представляват късите копия, прелитащи по високи дъги към монасите зад него. Нито крясъци, нито предсмъртни писъци, нито удари на мечове и стрели могат да се мерят с мощния приглушен плясък на копие, спряно мигновено в преграда от плът и кръв. Той пристъпи напред, за да избегне копията, използвайки Покаятелите пред себе си като защитна стена. Но сега улеят в склона, които защитаваше народните бойци, не бе достатъчен, за да ги предпази от стрелците на върха на хълма. Те трябваше да се изправят, за да отбият атаката отстрани, но това ги излагаше на обстрел. Трийсетте метра до върха, които преди малко им обещаваха бърза победа, сега ги правеха лесна плячка за стрелците.