Проповедник Вильон от Енкелдорн пръв осъзна, че единственият им шанс е да пробият стената на Изкупителите и така да се смесят в схватката, че стрелците на хълма да бъдат принудени да спрат. Адът бе голямата страст на Вильон — от неговите проповеди косата на всеки енориаш настръхваше като бодли на ядосан таралеж. Сега той раздаваше ада наоколо с пълни шепи. Проповедникът беше един път и половина по-едър от своите сънародници и имаше лице като надгробна плоча, обрамчено от брада. Както всички от Народа, той носеше една малка лопата, която в степта се използва за всичко — от изкопаване на дупки до клане на животни. Тя е лека, с бамбукова дръжка и стоманено острие, заточено от три страни и тъпо само откъм върха. Изострените краища на лопатата, която размахваше, срязваха с лекота рамене, бедра и колене.
С тази лопата проповедникът нахлу през стената на Покаятелите, викна на паството си да го последва и взе да раздава удари на всички страни с умение и свещена лудост. Сряза горната част от черепа на един Изкупител, както някоя мемфиска дама си срязва яйце за закуска. Мигновената смърт слиса околните Изкупители и те загубиха смелост, виждайки как пада другарят им. Следващият човек пое лопатата право в лицето — зъбите и челюстта му се разцепиха, езикът му се откъсна. Следващият удар отсече ръка, по-следващият — крак. Сега необходимият пробив бе налице, и той се развилня не като бик или мечка, а като пастор, пратен от Бога да разчисти седмия кръг на ада. Кейл отскочи назад и наляво. Той умееше да разпознае кога Бог и природата са влезли в съюз със светото насилие и превръщат човека в ураганна стихия.
Ревейки от гняв и гордост, проповедникът сечеше напред, а народните бойци прииждаха зад него с укрепнали сърца и нараснала смелост. Лопатата хапеше като куче, разцепваше ръце и бедра. Разтваряха се с трясък ребра, бял и черен дроб падаха на прашната земя — дори и животните не умират така жестоко. А той все напредваше, народните бойци прииждаха подир него, и Кейл все тъй отстъпваше зад уплашените Покаятели. Тогава дойде моментът, когато всичко става възможно. Тук, където пътят се раздвоява, където надават зов две съдби, където Победата кима, а Поражението маха с ръка. Точно тук дойде грешката на проповедника — призовавайки Бога, той зърна Кейл и суетата го погуби: собствената му суета и тази на Кейл, защото когато погледите им се срещнаха за миг, проповедникът презрително пренебрегна това малко момче. Отскачайки от едно късо копие, което прехвръкна край него и се заби в петата на един бягащ Покаятел, Кейл изтръгна оръжието като подарък от крака на клетника. Докато проповедникът разпаряше корема на един Покаятел, който бе спрял, за да се бие, вместо да бяга, Кейл сграбчи метателното копие, вдигна го над рамото си, направи две крачки напред и го хвърли. Никога не сте виждали тъй съвършено сливане на изящество, сила и равновесие. Дори змия не напада с толкова точен инстинкт. Копието улучи пастора малко над слабините. Разкъса пикочния мехур, разцепи таза и излезе от хълбока му. Стенейки от мъка, той падна на земята, кръвта и урината попиха в пясъка като вино и вода и над тях се надигна пара. Кейл запомни това завинаги. Сега той крещеше и призоваваше своите хора напред, а двама от народните бойци, които видяха, че техният пастор е убит от момчето, което крещеше, дотичаха да отмъстят. Но само единият стигна до целта — другият бе повален от окуражените Покаятели. Вторият човек замахна — ако беше улучил, ударът би разсякъл Кейл на две половини. Но обзет от все по-нарастваща студенина, Кейл гледаше своя противник като мъж, който си играе на война с малки деца — ударите им са тромави, наивни и непохватни. Ала сега стрелите идваха все по-близо — една едва не го улучи, отклони вниманието му и мигът на съсредоточаване отлетя. Звън и тропот, писъци и викове го върнаха на земята и изяществото изчезна. Човекът забеляза колебанието му, придоби увереност и замахна. Ударът профуча покрай Кейл, който ритна опорния крак на врага, вкопчи се в кръста му и го повали долу на пясъка. В една безкрайно дълга секунда Кейл, без да бърза, притисна човека назад и посегна към ножа си. Двамата се бореха с тихо пъшкане и сумтене. Кейл измести тежестта си, после събра сили, изтръгна ръка нагоре и замахна. Докато тялото на противника се гърчеше в агония, Кейл стана на крака и огледа наоколо, за да прецени заплахата. Народните бойци бяха загубили смелост след смъртта на своя проповедник. Отстъпиха и стрелите от хълма отново се посипаха над тях. Покаятелите продължаваха да ги притискат. Животът на бившите нападатели вече се измерваше в броени минути. Колкото до подробностите на последвалото клане, дори проповедник Вильон не бе описвал тъй колоритно адските мъки. Мухите вече снасяха яйцата си в устата на мъртвите и умиращите.