— Изобщо не желая да мисля за теб.
Някога Боско би пребил жестоко Кейл за подобна дързост. И Кейл би му позволил да го стори. Точно в този момент той осъзна, макар и съвсем смътно, колко голяма промяна е настъпила в отношенията между тях двамата само за няколко месеца.
— А ако откажа?
— Не мога да те принудя, и няма да се опитвам.
— Но ще заповядаш да ме убият.
— Откровено казано, не. Но колкото и голяма да е омразата ти към мен — нещо, което ме наскърбява дълбоко — вече би трябвало да си осъзнал, че ти и аз сме обвързани с неразрушими въжета… мисля, че точно този израз използва в посланието си към Арбел Матераци, когато напускахме Мемфис.
Може би Боско усещаше, че Кейл е готов всеки момент да му строши врата. Но дори и да усещаше, не го показа. И все пак в него имаше някаква тревога — неразбираемата за Кейл тревога на човек, който от все сърце иска да му повярват, да го разберат, и се бои, че няма да успее.
— Освен това — добави Боско, — трябва да знаеш нещо за родителите си.
С тези думи той тръгна по грубия гранит на Великата издатина. За момент Кейл се загледа след него, потресен от казаното, както и се полагаше. Не е лесно да си представим чувствата на човек като Кейл, за когото идеята за майка и баща беше също тъй условна, както би се сторила идеята за море на някой селянин от континенталните равнини. Какво ли би изпитал такъв човек в момента, когато му кажат, че океанът е отвъд следващия хълм? Кейл тръгна по Издатината доста по-предпазливо от Боско — той не се страхуваше от височини, но не ги обичаше. Освен това Издатината под краката му изглеждаше много по-крехка, отколкото гледана от разстояние. Когато се приближи до Боско, бившият му наставник се отдръпна така небрежно, сякаш стоеше на тренировъчната площадка в Светилището, и с жест покани Кейл да застане до него, само на няколко сантиметра от страховитата бездънна пропаст.
Кейл огледа света и го обзе чувството, че е увиснал насред самото небе; с разтуптяно сърце и смаяни очи той виждаше на безкрайни километри наоколо необятното синьо небе отгоре и жълтата пръст отдолу, която се извиваше, за да го срещне в дъга от блестяща виолетова мараня. Сякаш пред взора му се разстилаше целият свят, а не само дъга от около осемдесет километра. Няколко минути Боско мълча, докато Кейл гледаше потресен безкрайната шир. Накрая Кейл се обърна към него.
— Е?
— Първо — за родителите ти. Чух слухове… — Той помълча за миг. — … слухове от Мемфис, малко след като ти уби Соломон Соломон.
— Той си получи заслуженото, което не бих казал за хората, които ти ме накара да убия.
От многото им неприятни общи спомени този бе най-лошият. Убеден, че убийствената дарба на Кейл е божествено вдъхновение, Боско дори не си бе помислил, че принудата да се бие до смърт срещу няколко опитни, макар и осъдени войници може да бъде дълбоко травмираща за едно момче на дванайсет или тринайсет години, колкото и да е тренирано и коравосърдечно.
— Сърцето ми беше готово да изхвръкне от гърлото през всяка секунда, когато си мислех, че си в опасност.
Това не беше лъжа, или поне не съвсем. Отначало той бе изпаднал във възторг от смъртоносното доказателство за убийствения талант на момчето. Подобно великолепие можеше да се обясни само с религиозен екстаз. Но след шестата смърт Боско осъзна, че Бог може да се засегне от неговото желание за доказателство и да накаже високомерието му, като позволи Кейл да бъде наранен. Именно тази мисъл накара Боско изведнъж да се изплаши за Кейл и да сложи край на клането.
Единствено смайването попречи на Кейл да го хвърли веднага от Издатината. Човекът, който го пребиваше по всяка възможна причина, измислена от злобното му въображение, и още толкова пъти съвсем без причина, сега признаваше, че се е тревожил за него през цялото време, и то с тон, способен да размекне и най-коравото сърце. Но сърцето на Кейл бе далеч по-кораво от всяко друго. Той пощади живота на Боско само защото любопитството му надхвърляше дори омразата. А освен това не забравяше за трийсетте свирепи негодници, които го чакаха долу.
— Разкажи ми за слуховете.
— След като ти го уби, плъзна мълва, че Изкупителите са те отвлекли още като бебе от едно семейство, свързано пряко с Дожа на Мемфис — че по рождение си Матераци, и то не от най-незначителните.
Може ли тишината да бъде зашеметяваща? Бихте повярвали в това, ако стояхте до тях на Великата издатина.
— Вярно ли е? — гласът на Кейл неволно спадна до шепот. Настана кратко мълчание.