— Може ли да те питам нещо, Мики?
— Разбира се.
— Ще ми дадеш ли назаем парите за гаранцията?
Не се изненадах. Отдавна съм изгубил броя на клиентите, които ме врънкат да им дам пари за гаранция. Това сега беше най-голямата сума до момента, обаче се съмнявах, че ще е последният подобен случай.
— Не мога, Лиза. Първо, нямам такива пари и второ, ако адвокатът плати гаранцията на собствения си доверител, това представлява конфликт на интереси. Тъй че тук не мога да ти помогна. Според мене просто трябва да свикнеш с мисълта, че ще останеш в затвора поне по време на процеса. Гаранцията е два милиона и това значи, че ти трябват поне двеста хиляди, за да платиш на фирма, уреждаща съдебни гаранции. Това са много пари, Лиза, и ако ги имаше, щях да искам с половината от тях да бъде платена защитата. Така или иначе пак щеше да си в затвора.
Усмихнах се, но тя не видя в думите ми нищо смешно.
— Когато плащаш на такава фирма, след процеса връщат ли ти парите? — попита.
— Не, те отиват за покриване риска на фирмата, защото тя ще влезе с два милиона, ако избягаш.
— Няма да избягам! — избухна Лиза. — Ще остана тук и ще се боря. Просто искам да съм при сина си. Той има нужда от майка си.
— Не говоря конкретно за тебе, Лиза. Само ти обяснявам как стоят нещата с гаранцията. Както и да е. Приставът зад гърба ти прояви изключително търпение. Трябва да отидеш с него, а аз — да се върна на работа по защитата ти. Утре ще поговорим.
Кимнах на пристава и той се приближи, за да я върне в ареста на съда. Докато излизаха през стоманената врата отстрани на заграденото пространство, Лиза уплашено се обърна към мен. Нямаше представа какво я очаква — че това е само началото на най-мъчителното изпитание в живота й.
Андреа Фриман свърши разговора си със свой колега от прокуратурата и това ми позволи да я настигна на излизане от съдебната зала.
— Искаш ли да пийнем кафе и да поговорим? — попитах аз.
— Не трябва ли да говориш със своите хора?
— С кои мои хора?
— Хората с камерите. Ще те чакат навън.
— Предпочитам да поговоря с тебе и даже може да обсъдим връзките с медиите, ако искаш.
— Мисля, че мога да отделя няколко минути. Долу в мазето ли да слезем, или ще дойдеш с мен в службата, за да опиташ от прокурорското кафе?
— Хайде да слезем в мазето. Във вашата служба постоянно ще трябва да се озъртам през рамо.
— Заради бившата си жена ли?
— Заради нея и други, въпреки че с бившата ми в момента сме в добра фаза.
— Радвам се да го чуя.
— Познаваш ли Маги?
Във Ван Найс работеха най-малко осемдесет прокурори.
— Съвсем бегло.
Излязохме от залата и застанахме един до друг пред събралите се представители на медиите, за да обявим, че на този ранен етап няма да коментираме делото. Докато се насочвахме към асансьорите, поне шестима репортери, повечето не от Лос Анджелис, ми напъхаха визитките си в ръката — „Ню Йорк Таймс“, Си Ен Ен, „Дейтлайн“, „Салон“ и светият граал на журналистиката — „60 минути“. За по-малко от едно денонощие бях направил огромен скок от мизерните дела за просрочени ипотеки в Южен Лос Анджелис за по двеста и петдесет долара месечно и се бях превърнал във водещ защитник по един потенциално знаков процес за настоящата финансова епоха.
И това ми харесваше.
— Отидоха си — каза Фриман, когато се качихме в асансьора. — Можеш да си изтриеш лайнарската усмивка от лицето.
Погледнах я и наистина се усмихнах.
— Толкова ли е очевидно?
— О, да. Ще ти кажа само това — наслаждавай се, докато можеш.
С тези думи доста директно ми напомняше какво ме очаква. Фриман беше многообещаваща прокурорка и се говореше, че някой ден щяла да се кандидатира за най-високия пост. Според общото мнение издигането й се дължеше на цвета на кожата й и на вътрешната политика. С други думи, че получава най-добрите дела, защото е от малцинство, което е протеже на друго малцинство. Ала аз знаех, че това е убийствена грешка. Андреа Фриман адски я биваше в работата й и разполагах със свидетелски показания срещу нея, за да го докажа. Когато предишната вечер научих, че са й възложили делото Трамъл, все едно ме сръгаха в ребрата. Боли, обаче нищо не можеш да направиш.
В кафенето се обслужихме от кафеварките и си намерихме маса в един тих ъгъл. Тя се настани така, че да вижда входа — особеност на органите на реда, от патрулните полицаи до детективите и прокурорите. Никога не се обръщай с гръб към потенциален източник на нападение.