— Не знам. Фриман постъпи адски хитро. Комбинира го с нещо, което той нямаше и не можеше да отрече — че е откраднал изпитните въпроси. Тъй че всичко някак си си пасна. Както и да е, няма значение в какво вярвам аз. А в какво вярват съдебните заседатели.
— Мисля, че грешиш. Според мен винаги е важно в какво вярваш.
Кимнах.
— Може би, Дженифър.
Отпих голяма глътка от анемичния си коктейл. Аронсън промени посоката на разговора.
— Защо престана да ме наричаш Бълокс?
Погледнах я и отново насочих вниманието си към чашата. Свих рамене.
— Защото днес се справи много добре. Направо порасна изведнъж и вече не е редно да ти викаме по прякор.
Вдигнах очи към Сиско и го посочих с ръка.
— Обаче той?! С фамилия като Войчеховски прякорът му си е за цял живот.
Засмяхме се и това като че ли донякъде облекчи напрежението. Знаех, че алкохолът помага, но вече бяха изминали две години и бях проявил воля. Нямаше да се подам.
— Какво каза на Дал да предаде днес? — поинтересува се Сиско.
Отново свих рамене.
— Защитата е в хаос, изгубили сме най-големия си шанс с Дрискъл, след като Фриман го съсипа. После, както обикновено — нямаме нищо срещу Опарицио и неговите показания ще са фасулска работа. Трябваше да ми се обади след разговора.
Сиско кимна. Смених темата.
— Мисля, че Опарицио е начинът да приключим. Ако със своите въпроси и неговите отговори успея да представя пред съдебните заседатели онова, което откри Сиско, и го докарам до ръба, най-вероятно просто ще свърша така и няма да се наложи да даваш показания, Сиско.
— Чудесно — отвърна моят следовател. — Тогава утре няма да нося тази униформа.
И подръпна яката си, като че ли е от шкурка.
— Не, пак ще трябва да дойдеш официален, за всеки случай. Имаш ли друга такава риза?
— Нямам. Ще се наложи довечера да я изпера.
— Майтапиш ли се? Само една…
Сиско тихо подсвирна и кимна към вратата зад гърба ми. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя, че Маги Макфърсън се настанява на свободния стол до мен.
— Ето те и теб.
— Маги Страшната.
Тя посочи чашата ми.
— Дано не е това, което си мисля.
— Не се тревожи, не е.
— Добре.
Поръча на бармана Ранди истинска водка тоник, навярно просто за да ми натрие носа.
— Е, удавяш мъката без алкохол, а? Чух, че днес е бил добър ден за добрите.
С други думи, за обвинението. Винаги.
— Възможно е. Бавачка ли си наела за понеделник вечер?
— Не, бавачката сама ми предложи. Приемам винаги, когато мога, защото тя вече си има гадже и сигурно ще трябва да се сбогувам с излизането в петък и събота вечер.
— Имаш бавачка и отиваш сама на бар?!
— Може пък да съм търсила тебе, Холър. Да ти е хрумвало такова нещо?
Завъртях се с гръб към Аронсън и с лице към Маги.
— Наистина ли?
— Може би. Реших, че имаш нужда от компания. Не си вдигаше телефона.
— Забравил съм го. Още е изключен от съда.
Извадих джиесема и го включих. Нищо чудно, че Хърб Дал не беше успял да се свърже с мен.
— Искаш ли да отидем у вас? — попита тя.
Дълго я гледах, преди да отговоря.
— Утре е най-важният ден от процеса. Трябва да…
— Свободна съм до полунощ.
Дълбоко си поех дъх, но излезе повече въздух, отколкото влезе. Наведох се към нея така, че допрях глава до нейната, нещо като докосването на шпагите преди фехтовка.
— Не мога да продължавам така — прошепнах в ухото й. — Трябва или да направим крачката, или да сложим край.
Маги постави длан на гърдите ми и ме отблъсна. Уплаших се от това какъв ще стане животът ми ако тя напълно изчезне от него. Съжалих за току-що отправения ултиматум, защото знаех, че ако я принудя да направи избор, ще предпочете второто.
— Какво ще кажеш да мислим само за сега, Холър?
— Добре — отговорих толкова бързо, че и двамата избухнахме в смях.
Бях избегнал куршум, който бях изстрелял срещу самия себе си. Засега.
— По някое време ще трябва да свърша малко работа.
— Добре, ще се погрижим за това.
Тя протегна ръка към чашата си, но по погрешка взе моята. А може и да беше нарочно. Отпи, после отвратено сбърчи лице.
— Без водката има гаден вкус. Какъв е смисълът?
— Знам. Това някаква проверка ли беше?
— Не, просто грешка.