Фриман възрази и попита докъде ще доведат тези въпроси. Казах на съдията, че скоро ще разбере, и той ми позволи да продължа, като инструктира Опарицио да отговори.
— Да, по сливането преговарях със Сид Дженкинс.
Разтворих папката, която лежеше на катедрата пред мене, извадих един документ и помолих Пери за разрешение да го дам на свидетеля. Както и очаквах, прокурорката възрази и двамата проведохме разгорещен спор до съдийската маса относно допустимостта на въпросното доказателствено средство. Ала след като тя беше спечелила битката за отчета за вътрешно разследване в АЛОФТ, сега Пери изравни резултата и ми позволи да използвам документа.
Връчих го на свидетеля.
— Господин Опарицио, бихте ли казали на съдебните заседатели какъв е този документ?
— Не съм сигурен.
— Не е ли разпечатка от електронен календар?
— Щом казвате.
— И чие е името най-отгоре?
— Мичъл Бондюрант.
— А датата?
— Тринайсети декември.
— Бихте ли прочели бележката за десет часа?
Фриман отново поиска да се приближим до масата и ние се изправихме пред Пери.
— Ваша чест, тук съдим Лиза Трамъл. А не Луис Опарицио или Мичъл Бондюрант. Така става, когато някой се възползва от доброжелателното отношение на съда и му се даде свобода. Възразявам срещу тази насока на разпит. Колегата ни отдалечава много от въпроса, който трябва да решат съдебните заседатели.
— Ваша чест — отвърнах аз. — Тук пак става дума за вина на трето лице. Това е страница от електронен календар, предадена на защитата с доказателствените материали. Отговорът на този въпрос ще изясни на съдебните заседатели, че пострадалият е изнудвал свидетеля. А това е мотив за убийство.
— Ваша чест, това…
— Стига, госпожо Фриман. Отхвърлям възражението.
Върнахме се на местата си и съдията нареди на Опарицио да отговори. Повторих въпроса заради съдебните заседатели.
— Какво пише в календара на господин Бондюрант за десет часа на тринайсети декември?
— Пише „Сидни Дженкинс, Ле Мюър“.
— Това не ви ли говори, че господин Бондюрант е научил за сделката между АЛОФТ и Ле Мюър през декември миналата година?
— Нямам представа какво се е обсъждало на тази среща и дали изобщо се е провела.
— Каква е причината човекът, който е ръководил сливането на АЛОФТ, да се срещне с един от най-важните клиенти на вашата фирма?
— Ще трябва да зададете този въпрос на господин Дженкинс.
— Може би ще му го задам.
В хода на разпита Опарицио постепенно се беше намръщил. Номерът с Хърб Дал действаше. Продължих нататък.
— Кога сключихте сделката за продажбата на АЛОФТ?
— В края на февруари.
— За колко продадохте фирмата?
— Предпочитам да не казвам.
— Ле Мюър е публично акционерно дружество, господин Опарицио. Информацията е общодостъпна. Бихте ли ни спестили време и…
— Деветдесет и шест милиона долара.
— Повечето от които, като единствен собственик, сте получили вие, нали така?
— Голяма част, да.
— Получили сте и акции от Ле Мюър, нали?
— Да.
— И си оставате президент на АЛОФТ.
— Да. Продължавам да ръководя фирмата. Просто сега имам шефове.
Опита се да се усмихне, но повечето обикновени работещи хора в залата не видяха нищо смешно в думите му, като се имаха предвид получените от него милиони.
— Значи все още участвате активно в ежедневната дейност на фирмата.
— Да.
— Господин Опарицио, личният ви дял от продажбата на АЛОФТ на шейсет и един милиона долара ли възлиза, както съобщи „Уолстрийт Джърнъл“?
— Допуснали са грешка.
— Как така?
— Моят дял възлизаше на тази сума, но не я получих наведнъж.
— Получили сте я с разсрочено плащане, така ли?
— Нещо подобно, но не виждам какво общо има това с въпроса кой е убил Мич Бондюрант, господин Холър. Защо съм тук? Нямам нищо…
— Ваша чест?
— Един момент, господин Опарицио — каза съдията.
После се наведе напред и замълча, сякаш обмисляше нещо.
— Ще направим сутрешната почивка сега и страните ще дойдат с мен в кабинета. Заседанието се закрива.
За пореден път последвахме Пери в кабинета му. За пореден път аз щях да съм на мушката. Обаче толкова му бях ядосан, че преминах в настъпление. Останах прав, докато двамата с Фриман седнаха.