— При цялото ми уважение, ваша чест, бях набрал известна инерция, но сега ще я изгубя с това преждевременно обявяване на почивката.
— Може и да сте набрали огромна инерция, господин Холър, обаче тя ви води надалеч от това дело. Затворих си очите и ви позволих да представите защита, включваща вина на трето лице, но започва да ми се струва, че съм бил подведен.
— Ваша чест, оставаха ми четири въпроса и всичко щеше да си дойде на мястото, само че вие ме спряхте.
— Вие сам се спряхте, господин адвокат. Не мога да си седя спокойно и да ви оставя да продължавате така. Госпожа Фриман възразяваше, сега възразява дори самият свидетел. Изкарвате ме глупак. Просто стреляте наслуки. Обещахте на мен и на съдебните заседатели да докажете не само невинността на своята клиентка, но и кой е извършил това престъпление. Само че това вече е петият свидетел на защитата, а вие още стреляте наслуки.
— Не вярвам на ушите си, ваша чест… Вижте, не е вярно, че стрелям наслуки. Тъкмо това е доказателството. Бондюрант е заплашвал този човек да го лиши от шейсет и един милиона долара. Очевидно е и всеки здравомислещ го разбира. И това ако не е мотив за убийство, предполагам, че…
— Мотивът не е доказателство — прекъсна ме Фриман. — Явно не разполагате с такова. Цялата защита е вятър и мъгла. Какво сега, да не изкарате заподозрени всички, чиито ипотеки Бондюрант е обявил за просрочени?!
Насочих показалец към нея.
— Това не е лоша идея. Факт е обаче, че защитата не е вятър и мъгла, и ако ми бъде позволено да продължа разпита на свидетеля, съвсем скоро ще стигна до доказателството.
— Седнете, господин Холър, и моля, мерете си думите, когато се обръщате към мен.
— Да, ваша чест. Извинявам се.
Седнах и зачаках, докато Пери обмисляше ситуацията.
— Нещо друго, госпожо Фриман? — попита накрая.
— Мисля, че съдът е напълно наясно какво смята обвинението за онова, което беше разрешено да направи господин Холър. Още отначало предупредих, и продължих да го правя, че той ще се опита да отвлече вниманието с нещо, което по никакъв начин не е свързано с делото. Отдавна подминахме този момент и трябва да се съглася с вашето мнение, че така съдът наистина изглежда глупаво.
Тя прекали. Видях, че кожата около очите на Пери се опъва. Предполагам, че прокурорката беше успяла да го привлече на своя страна, ала сега изгуби спечеленото.
— Е, много ви благодаря, госпожо Фриман. Мисля да се върна в залата и да дам на господин Холър един последен шанс да постави нещата по местата им. Разбирате ли какво имам предвид под „последен шанс“, господин Холър?
— Да, ваша чест. Ще го направя.
— Гледайте да го направите, защото търпението на съда е на изчерпване. Да вървим.
Аронсън ме чакаше сама на масата на защитата. Чак, сега осъзнах, че не ме е последвала в кабинета. Уморено си седнах на мястото.
— Къде е Лиза?
— В коридора с Дал. Какво стана?
— Имам още един шанс. Трябва да ускоря нещата и да нанеса удара.
— Ще можеш ли?
— Ще видим. Трябва да ида до тоалетната, преди да започнем. Защо не дойде в кабинета?
— Никой не ме покани и не знаех дали трябва да те последвам.
— Следващия път ела.
Архитектурата на съдебните палати успешно допринася за разделянето на страните. Съдебните заседатели имат отделни стаи, пътеки и портали разделят противниковите страни и техните поддръжници. Тоалетните обаче са общи за всички. Влизаш в някоя и никога не знаеш на кого ще се натъкнеш. Минах през вътрешната врата на мъжката тоалетна и за малко да се сблъскам с Опарицио, който си миеше ръцете на мивката. Беше се навел над нея и ме погледна в огледалото.
— А, господин адвокат, съдията плесна ли ви през ръцете?
— Не е ваша работа. Ще потърся друга тоалетна.
Обърнах се към изхода, но той ме спря.
— Не си правете труда. Тръгвам си.
Изтръска мокрите си ръце и тръгна към вратата. Когато се приближи до мен, рязко спря.
— Жалък си, Холър. Клиентката ти е убийца, а ти имаш дързостта да се мъчиш да хвърлиш вината върху мен. Как изобщо се гледаш в огледалото?
После се завъртя и посочи редицата писоари.
— Там ти е мястото. В тоалетната.
49.
Всичко се свеждаше до следващия половин час, най-много един. Седях на масата на защитата, подреждах си мислите и чаках. Всички бяха по местата си, освен съдията, който продължаваше да е в кабинета си, и Опарицио, който самодоволно разговаряше с двамата си адвокати на първия ред в галерията. Клиентката ми се наведе към мен и прошепна така, че даже Аронсън да не може да я чуе: