— Божичко, само ги вижте всичките тези хора — каза Лорна. — Не знаят ли, че присъдата „невиновна“ не означава, че тя е невинна?
— Не се дръж неприлично, Лорна — скастрих я аз. — Не се говори така, особено когато става дума за собствената ти клиентка.
— Знам.
Тя се намръщи и поклати глава.
— Не й ли вярваш, Лорна?
— Само не ме убеждавай, че ти й вярваш.
Добре че носех тъмни очила. Не исках да разкрия мнението си по този въпрос. Свих рамене, за да покажа, че не знам или че няма значение.
Обаче имаше. Човек трябва да е в мир със себе си. Имаше голяма вероятност Лиза Трамъл наистина да заслужава издадената присъда и това изключително много ме облекчаваше, когато се погледнех в огледалото.
— Едно ще ти кажа — продължи Лорна. — Откакто обявиха присъдата, телефонът ни не е спрял да звъни. Пак сме в големия бизнес.
Сиско одобрително кимна. Така си беше. Като че ли всеки обвиняем в града се натискаше за моите услуги. Това щеше да е страхотно, ако исках нещата да си вървят постарому.
— Провери ли снощи курса на акциите на Ле Мюър в Насдак? — попита Сиско.
Погледнах го.
— Да не си почнал да следиш борсата?
— Само исках да видя дали някой обръща внимание и явно обръщат. Акциите на Ле Мюър паднаха с трийсет процента за два дни. Допринесе и статията в „Уолстрийт Джърнъл“, която свързва Опарицио с Джоуи Джордано и пита каква част от ония шейсет и един милиона са отишли в джоба на мафията.
— Сигурно всичките — предположи Лорна.
— Та откъде знаеше, Мики? — обади се Аронсън.
— Какво да знам?
— Че Опарицио ще се позове на Петата поправка.
Отново свих рамене.
— Не знаех. Но щом станеше ясно, че връзките му ще излязат наяве на открито заседание, той трябваше да направи всичко възможно, за да го предотврати. Имаше само един изход. Петата поправка.
Отговорът ми явно не я удовлетвори. Извърнах се и погледнах към оживения двор. Синът на клиентката ми седеше със сестра й на една от близките маси. Изглеждаха отегчени, сякаш ги бяха докарали насила. Край терасираната градина се беше събрала голяма група деца. Една жена в средата на кръга раздаваше сладкиши от торба. Носеше цилиндър в червено, бяло и синьо като на Чичо Сам.
— Докога трябва да останем, шефе? — попита Сиско.
— Няма определено време — отвърнах. — Просто реших, че е редно да се отбием.
— Аз искам да остана — заяви Лорна, навярно просто за да му направи напук. — Може да се появи някой от Холивуд.
След няколко минути от задната врата излезе главната атракция, следвана от репортер и оператор. Избраха място на фона на навалицата и Лиза Трамъл даде бързо интервю. Не се напрягах да я слушам. През последните два дни достатъчно бях чувал и гледал същото интервю.
След това Лиза остави журналистите, за да се ръкува с един или друг и да позира за снимки. Накрая стигна до нашата маса, като по пътя спря, за да разроши косата на сина си.
— Ето ги и тях. Победителите! Как е днес моят отбор?
Успях да се усмихна.
— Добре сме, Лиза. И ти изглеждаш чудесно. Къде е Хърб?
Тя се огледа, сякаш търсеше Дал в тълпата.
— Не знам. Трябваше да е тук.
— Жалко — рече Сиско. — Ще ни липсва.
Лиза явно не усети сарказма.
— По-късно трябва да поговоря с теб, Мики — каза тя. — Имам нужда от съвета ти в кое предаване да участвам. В „Добро утро, Америка“ или „Днес“? И от двете ме канят идната седмица, но трябва да избера едно от тях, понеже не са съгласни да се покажа първо в едното и после в другото.
Махнах с ръка, сякаш отговорът е без значение.
— Не знам. С това навярно може да ти помогне Хърб. Той е по медиите.
Лиза погледна към събралите се хлапета и възкликна:
— О, имам нещо специално за тези деца. Извинете ме.
И изчезна зад ъгъла на къщата.
— Определено е в стихията си, нали? — отбеляза Сиско.
— И аз не бих се отказала — заяви Лорна.
Погледнах Аронсън.
— Защо си толкова мълчалива?
Тя сви рамене.
— Не знам. Вече не съм съвсем сигурна, че ми харесва наказателното право. Ако поемеш някои от хората, които напоследък звънят в офиса, мисля да си остана с просрочените ипотеки. Ако не възразяваш.
Кимнах.
— Струва ми се, че знам как се чувстваш. Можеш да продължиш с ипотеките, щом искаш. Известно време ще има много такава работа, особено след като хора като Опарицио още са в бранша. Но чувството, което изпитваш, постепенно изчезва. Повярвай ми, Бълокс, наистина изчезва.