— О, да, всичко е законно и той ще трябва да ми даде моя дял.
— Уверена си в това, защото си го показала на своя адвокат ли?
— Хм… не, но Хърб каза, че договорът бил стандартен формуляр, нали разбираш, правни приказки. Но го прочетох.
Естествено. Точно като договорите, които беше подписала с мене.
— Може ли да видя договора, Лиза?
— В Хърб е. Можеш да му го поискаш.
— Непременно. А случайно да си му споменала за нашите договори?
— За нашите договори ли?
— Да, вчера в участъка ти подписа няколко договора с мене, спомняш ли си? Първият е да те представлявам в наказателни дела, а другите ме упълномощават като твой адвокат и ми позволяват да сключвам сделки за правата върху твоята история, за да можем да финансираме защитата ти. Спомняш ли си, че подписа запор върху получените приходи?
Тя не отговори.
— Видя ли тримата ми сътрудници в другата стая, Лиза? Всички работим по твоето дело. А досега не си ни платила нито стотинка. Това означава, че аз трябва да плащам заплатите и всичките им разходи от джоба си. Всяка седмица. Затова в договорите, които подписа вчера, ти ме упълномощи да сключвам сделки за права върху книги и филми.
— О… Не съм прочела тази част.
— Ще те попитам нещо. Какво е по-важно за тебе, Лиза — да си осигуриш възможно най-добрата защита и да се опиташ да спечелиш това дело или да сключиш сделка за книга или филм?
Тя се нацупи и отклони въпроса.
— Но ти не разбираш. Аз съм невинна. Не съм…
— Не, ти не разбираш. Дали си невинна, или не няма нищо общо. Важното е какво ще успеем да докажем или оборим в съда. И когато казвам „ние“, всъщност имам предвид себе си, Лиза. Себе си. Аз съм твоят герой, а не Хърб Дал с неговото кожено яке и холивудския знак на мира. И ти го казвам съвсем сериозно.
Лиза дълго мисли, преди да отговори.
— Не мога, Мики. Той току-що ме освободи под гаранция. Струваше му двеста хиляди долара. Трябва да си ги върне.
— Докато твоят адвокат гладува.
— Ти ще си получиш парите, Мики. Обещавам. Аз взимам половината от всичко. Ще ти платя.
— След като той си върне своите двеста бона, плюс разходите. Разходи, които може да са всякакви, както изглежда.
— Хърб каза, че получил половин милион за един от лекарите на Майкъл Джексън. И то само за репортаж във вестника. Ние може да направим филм!
Бях на ръба да си изпусна нервите. На бюрото на Лорна имаше антистресова играчка за стискане — малко съдийско чукче, мостра на рекламен подарък. Отстрани можеха да се отпечатат името и телефонният номер на фирмата. Вдигнах го и силно стиснах дръжката, представяйки си, че е гръклянът на Хърб Дал. След малко гневът ми се уталожи. Тия неща наистина действат. Мислено си отбелязах да кажа на Лорна да направи поръчката. Щяхме да ги раздаваме във фирми, уреждащи съдебни гаранции, и по улични сергии.
— Добре — казах. — По-късно ще поговорим за това. Сега ще се върнем при другите. Все пак ще се наложи да отпратиш Хърб, защото ще обсъждаме делото ти и не можем да го направим пред хора, които не са от екипа. После ще му позвъниш и ще му кажеш, че не може да сключва никакви сделки без мое одобрение. Разбираш ли, Лиза?
— Да.
Звучеше унило и хрисимо.
— Искаш ли аз да му кажа да си тръгне, или ще се оправиш сама?
— Би ли му казал ти, Мики?
— Няма проблем. Мисля, че приключихме с това.
Върнахме се в дневната и заварихме Дал да довършва някакъв виц.
— … и това беше преди да направи „Титаник“!
Засмя се, но другите не проявиха същото холивудско чувство за хумор.
— Добре, Хърб, сега ще продължим да работим по делото и трябва да поговорим с Лиза — казах аз. — Ще те изпратя.
— А после тя как ще се прибере вкъщи?
— Имам шофьор. Ще го уредим.
Дал се поколеба и погледна към Лиза в търсене на спасение.
— Всичко е наред, Хърб — рече тя. — Трябва да обсъдим делото. Ще ти позвъня веднага щом се прибера вкъщи.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Аз ще го изпратя, Мик — предложи Лорна.
— Няма проблем. И без това трябва да ида до колата.
Всички се сбогуваха с мъжа със знака на мира и двамата с него излязохме. Всеки апартамент в блока имаше самостоятелен вход. Тръгнахме по алеята към портала на Кингс Роуд. Под пощенската кутия забелязах телефонни указатели и подпрях вратата с един от тях, за да не се захлопне зад мен.
Насочихме се към колата ми, паркирана до червения тротоар отпред. Рохас пушеше, облегнат на предната броня. Бях оставил дистанционното си в Стойката за чаши, така че казах: