— Естествено. Да, ще го направя. Ще започна още довечера.
— Благодаря. Искам да те попитам още нещо. Виждаш ли, ако се стигне до процес, не бива да допускаме нищо непредвидено. Не искам някой да се появи изневиделица или…
— Защо казваш „ако“?
— Моля?
— Казваш „ако“. „Ако се стигне до процес.“ Няма никакво „ако“.
— Извинявай. Изплъзна ми се от езика. Но само за да си наясно: добрият адвокат винаги изслушва предложенията на прокуратурата. Защото много често тези преговори ти дават възможност да надникнеш в същността на обвинението. Та ако ти кажа, че обсъждам споразумение с прокурора, имай предвид, че мотивът ми е друг, разбираш ли?
— Ясно, но още отсега ти казвам, че няма да се призная за виновна в нещо, което не съм извършила. Убиецът е на свобода, а те се опитват да го припишат на мен. Снощи не можах да спя на онова ужасно място. Все си мислех за сина си… Никога няма да мога да го погледна в очите, ако се призная за виновна в нещо, за което нямам вина.
Помислих си, че ще пусне кранчето, но тя се овладя.
— Разбирам — отвърнах тихо. — А сега, Лиза, второто нещо, за което искам да поговорим, е съпругът ти.
— Защо?
Веднага видях предупредителните сигнали. Навлизахме на тежък терен.
— Той е от категорията на непредвидените неща. Кога за последен път сте се чували? Може ли да се появи и да ни създаде проблеми? Да свидетелства за тебе например, че в миналото си правила опити за отмъщение? Трябва да покрием всички вероятности, Лиза. Няма значение дали ще се реализират. Ако съществува опасност, трябва да знам за нея.
— Мислех, че съпрузи не могат да свидетелстват един срещу друг.
— Има такава възможност, на която можеш да се позовеш, но тази област е доста мътна, особено след като двамата вече не живеете заедно. Затова искам да покрия подобна вероятност. Имаш ли представа къде е в момента мъжът ти?
Обяснението ми не беше съвсем точно, обаче съпругът й ми трябваше, за да разбера динамиката на брака им и каква роля може да изиграе той за защитата. Разделените съпрузи са променлива величина. Може да им попречиш да дадат показания срещу твоя клиент, но не и да сътрудничат на обвинението извън съдебната зала.
— Не, нямам никаква представа — отвърна тя. — Но предполагам, че рано или късно ще се появи.
— Защо?
Лиза разпери ръце, за да покаже, че отговорът на този въпрос е елементарен.
— Защото могат да се спечелят пари. Ако надуши от телевизията и вестниците какво става, ще се появи. Можеш да си сигурен в това.
Това изказване ми се стори странно, защото предполагаше, че мъжът й винаги е бил алчен, докато аз знаех, че където и да се намира, той живее съвсем скромно.
— Ти ми каза, че е ползвал кредитната ви карта в Мексико.
— Така е. В Росарито Бийч. Изтегли четири хиляди и четиристотин и надхвърли кредитния лимит. Трябваше да закрия сметката, а това беше единствената ни кредитна карта. Но не ми хрумна, че така няма да знам къде е. Тъй че нямам представа къде се намира.
Сиско се прокашля и се включи в разпита.
— Ами други контакти с него? Телефонни обаждания, имейли, есемеси?
— Отначало получих няколко имейла. После нищо, докато не се обади на рождения ден на детето. Преди месец и половина.
— Синът ти пита ли го къде е?
Лиза се поколеба. Не я биваше да лъже. Виждах, че истината е друга.
— Какво точно се случи, Лиза?
Тя стисна устни, после омекна.
— Всички ще ме помислите за ужасна майка, обаче не му дадох да говори с Тайлър. Скарахме се и аз просто… му затворих. По-късно се почувствах отвратително, но не успях да се свържа с него, защото номерът беше блокиран.
— Но той има мобилен телефон, нали?
— Не. Преди имаше, обаче номерът от известно време е изключен. Не ми се обади от своя телефон. Или е взел назаем от някого, или има нов номер, но не ми го е дал.