— Може да е джиесем за еднократна употреба — предположи Сиско. — Продават ги във всеки супермаркет.
Кимнах. Историята за един разпаднал се брак навя на всички ни мрачни чувства. Накрая наруших мълчанието.
— Лиза, веднага ми съобщи, ако той пак се свърже с тебе.
— Добре.
Преместих поглед от нея към моя следовател и безмълвно го инструктирах да провери всичко възможно за изчезналия й съпруг. Не исках да изскочи изневиделица насред процеса.
Сиско ми кимна. Щеше да се заеме с това.
— Още само един-два въпроса, Лиза, и ще сме готови да започнем.
— Добре.
— Когато вчера са обискирали дома ти, полицаите са взели някои неща, за които не сме разговаряли. Едното е описано като дневник. За какво по-точно става дума?
— Пиша книга. Книга за моето пътуване.
— За твоето пътуване ли?
— Да, за пътуването към себе си, за моята кауза. За движението. Как започнах да помагам на хората да се борят, за да спасят дома си.
— Ясно, значи е нещо като дневник на протестите, така ли?
— Точно така.
— Пишеш ли вътре за Мичъл Бондюрант?
Тя сведе очи, сякаш ровеше в паметта си.
— Едва ли. Но може да съм го споменала. Нали разбираш, да съм казала, че той е човекът зад всичко това.
— И нищо за евентуално намерение да го убиеш?
— Не, нищо подобно. И не съм го убила! Казах ви вече!
— Не те питам това, Лиза. Опитвам се да разбера с какви улики срещу тебе разполагат. Значи казваш, че този дневник няма да е проблем за нас, така ли?
— Да. Няма да е проблем. В него няма нищо лошо.
— Добре, ясно.
Плъзнах поглед по лицата на членовете на екипа ми. Покрай словесния двубой с Лиза бях забравил следващия си въпрос.
Сиско ми помогна.
— Свидетелката?
— Да. Лиза, вчера сутринта по време на убийството била ли си в района на сградата на Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс?
Тя не отговори веднага, което ми подсказа, че имаме проблем.
— Лиза?
— Училището на сина ми е в Шърман Оукс. Сутрин го карам дотам и минавам покрай онази сграда.
— Добре. Значи вчера си минала покрай сградата. По кое време беше това?
— Хм, към осем без петнайсет.
— Тогава го водиш на училище, така ли?
— Да.
— А след като го оставяш? По същия път ли се връщаш?
— Да, обикновено.
— Ами вчера? Говорим за вчера. Пак ли мина оттам?
— Да, струва ми се.
— Не си ли спомняш?
— Спомням си. Минах по Вентурадо Ван Найс и след това по магистралата.
— Пак оттам ли се върна, след като остави Тайлър, или по друг път?
— Отбих се да си купя кафе и после се прибрах вкъщи. Минах оттам.
— По кое време?
— Не съм сигурна. Не съм си гледала часовника. Май беше към осем и половина.
— Слизала ли си от колата си в района на Уест Ланд Нешънъл?
— Не, разбира се.
— Сигурна ли си?
— Естествено, че съм сигурна. Щях да си го спомням, не мислиш ли?
— Добре. Къде спря да си вземеш кафе?
— В „Джос Джо“ на Вентура до Удман Плаза. Винаги ходя там.
Замислих се. Погледнах Сиско, после Аронсън. Сиско беше докладвал, че когато го нападнали, Мичъл Бондюрант носел чаша кафе от „Джос Джо“. Реших още да не задавам очевидния въпрос дали Лиза е видяла или осъществила контакт с Бондюрант в кафенето. Като неин адвокат, щях да съм обвързан от всичко, което знам. Не можех да участвам в лъжесвидетелство. Ако Лиза ми кажеше, че е видяла Бондюрант и даже е говорила с него, нямаше да мога да я накарам да представи друга версия на процеса.
Трябваше да внимавам с информацията, която можеше да ми върже ръцете още в самото начало на делото. Знаех, че има противоречие. Задачата ми се изразяваше в това да науча колкото може повече и в същото време имаше неща, за които засега не исках да чувам. Понякога знанието те ограничава. Незнанието ти дава повече свобода в подготовката на защитата.
Аронсън ме наблюдаваше напрегнато и явно се чудеше защо не задавам логичния въпрос. Бързо поклатих глава. По-късно щях да й обясня основанията си — поредния урок, който не й бяха преподали в университета.
Изправих се.
— Струва ми се, че стига за днес, Лиза. Даде ни много информация и ще започнем работа върху нея. Сега ще кажа на шофьора ми да те закара у вас.
7.
На четиринайсет дъщеря ми още обичаше да яде палачинки на вечеря. Имахме запазена маса в „Дюпарс“ в Студио Сити. Нашият ритуал в сряда вечер. Взех я от майка й и на път за вкъщи се отбихме за палачинки. Тя се зае с домашните си, а аз — с работата по делото. Най-любимото ми „ежедневие“.