Според официалното споразумение за попечителство Хейли идваше при мен всяка сряда вечер и всеки втори уикенд. Редувахме коледите и дните на благодарността, а освен това имах и две седмици през лятото. Но това беше само официалното споразумение. През последната година нещата вървяха добре и тримата често бяхме заедно. На Коледа вечеряхме като семейство. Понякога бившата ми жена идваше с нас на палачинки. Това също ми доставяше удоволствие.
Тази вечер обаче бяхме само двамата с Хейли. Трябваше да прегледам протокола за аутопсията на Мичъл Бондюрант. Към него имаше снимки от моргата и гаража, където бяха открили трупа. Затова се преместих по-навътре в сепарето и гледах Хейли и клиентите в ресторанта да не видят отвратителните сцени. Просто не вървяха с палачинките.
През това време Хейли си пишеше домашното по естествознание — за химичните реакции и отделянето на топлина и светлина в процеса на горенето.
Сиско имаше право. Според заключението от аутопсията Бондюрант бе умрял от мозъчен кръвоизлив, предизвикан от черепни травми, нанесени с тъп предмет.
По-точно три травми. Протоколът съдържаше скица на темето на пострадалия. Трите точки на удара бяха разположени толкова близо една до друга, че можеха да бъдат покрити с чаена чаша.
Скицата ми вдигна адреналина. Върнах се на първата страница на протокола, където се описваше аутопсираният труп. Мичъл Бондюрант бил висок метър осемдесет и пет и тежал осемдесет и един килограма. Нямах ръста на Лиза Трамъл подръка, затова набрах номера на джиесема, който Сиско й беше оставил сутринта — понеже полицаите бяха иззели нейния. Винаги е важно да можеш по всяко време да се свържеш с клиента.
— Лиза, обажда се Мики. Един бърз въпрос: колко си висока?
— Какво? Мики, в момента вечерям с…
— Просто ми кажи колко си висока и те оставям. Не ме лъжи. Какво пише в шофьорската ти книжка?
— Ами… метър и шейсет.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Защо…
— Добре, това е всичко. Продължавай си вечерята. Приятна вечер.
Затворих и записах ръста й в бележника си. До него записах ръста на Бондюрант. Причина за възбудата ми беше фактът, че той се оказваше с двайсет и пет сантиметра по-висок от предполагаемата му убийца и все пак смъртоносните удари, пробили черепа му, бяха нанесени по темето. Това повдигаше въпроса за физиката, както го наричам. Въпрос, над който съдебните заседатели да си блъскат главите и който да решат сами. Въпрос, с който добрият адвокат може да постигне нещо. Нещо от рода на „ако вината й не знаете, трябва да я оправдаете“. Въпросът тук беше как дребничката Лиза Трамъл е ударила високия метър осемдесет и пет Мичъл Бондюрант по темето?
Естествено, отговорът зависеше от размерите на оръжието, както и от други фактори, например позата на пострадалия. Ако по време на нападението е бил на земята, тези неща нямаше да имат никакво значение. В момента обаче можех да се хвана за това. Бързо вдигнах една от папките и извадих от нея протокола за обиск.
— На кого се обади? — попита Хейли.
— На клиентката ми. Трябваше да разбера колко е висока.
— Защо?
— Защото е свързано с това дали може да е извършила престъплението, в което я обвиняват.
Прочетох списъка на иззетите предмети. Както беше съобщил Сиско, в него фигурираха само едни обувки, описани като градински, открити в гаража. Нямаше високи токчета, платформи, нищо подобно. Естествено, детективите бяха обискирали къщата преди аутопсията. Анализирах всичко това и стигнах до извода, че градинските обувки най-вероятно нямат токове. Ако следователите предполагаха, че обувките са били носени по време на убийството, Бондюрант пак трябваше да е бил двайсет и пет сантиметра по-висок от Лиза — стига да е бил изправен, когато са го нападнали.
Полезна информация. Подчертах три пъти ръста на заподозряната и пострадалия в бележника си. После обаче се замислих за изземането само на едни обувки! В протокола за обиска не пишеше защо са иззети, но разрешението даваше на полицията правото да иззема всичко, което може да е използвано в хода на престъплението. Бяха се спрели на градинските обувки и аз нямах представа защо.
— Мама казва, че сега имаш много голямо дело.
Погледнах дъщеря си. Тя рядко разговаряше с мене за работата ми. Предполагах, че е защото поради невръстната си възраст още вижда нещата в черно-бяло, без никакви сиви нюанси. Хората бяха или добри, или лоши и аз си изкарвах прехраната, като защитавах лошите. Затова нямаше какво да обсъжда с мен.