Млъкнах. Договорите. Спомних си, че ги бях преснимал и бях дал копията на Дал. После прибрах оригиналите в папката в багажника на линкълна. Той беше видял всичко.
— Кучи син!
— Какво има?
Погледнах купчината папки в ъгъла на бюрото ми. Всички бяха свързани с делото на Лиза Трамъл. Но не бях донесъл документите от багажника на колата, защото ме мързеше. Бях си помислил, че са само стари договори и дела и че не е ясно дали ще ми хареса да работя в истински офис. Папките с договорите още бяха в багажника.
— Джоуъл, ще ти позвъня след малко.
— Ей, какво…
Затворих и забързах към вратата. Виктъри Билдинг имаше собствен двуетажен гараж, който обаче беше в съседната сграда. Трябваше да изляза и да отида там. Тичешком изкачих рампата до второто ниво и в движение отворих багажника с дистанционното. Освен моя линкълн нямаше други коли. Извадих нужната папка и се наведох под лампичката на капака, за да потърся договора с Лиза Трамъл.
Нямаше го.
Малко е да кажа, че се ядосах. Натиках обратно папката и затръшнах багажника. Извадих телефона си и набрах номера на Лиза, докато се връщах към рампата. Включи се гласовата поща.
— Лиза, обажда се твоят адвокат. Нали се бяхме разбрали да отговаряш винаги когато те търся. Независимо по кое време, каквото и да правиш. А ето че ти звъня и ти не ми вдигаш. Обади… ми се. Искам да поговорим за твоето приятелче Хърб и сделката, която току-що е сключил. Сигурен съм, че знаеш за нея. Но може да не знаеш, че ще го съдя до дупка за тоя номер. Ще го натикам в миша дупка, Лиза. Така че ми се обади! Веднага!
Затворих и силно стиснах джиесема, докато се спусках по рампата. Не обърнах никакво внимание на двамата, които се качваха насреща ми, докато единият не ми извика:
— Ей, ти си оня от телевизията, нали?
Спрях, смутен от въпроса. Мислите ми още бяха изцяло насочени към Хърб Дал и Лиза Трамъл.
— Моля?
— Адвокатът. Ти си прочутият адвокат от телевизията.
Двамата се насочиха към мен. Бяха младежи с кожени якета, с пъхнати в джобовете ръце. Не ми се спираше да си бъбря с тях.
— Ъъ, не, нещо сте се объркали…
— Не бе, човек, ти си. Гледах те по телевизията, нали така?
Предадох се.
— Да, водя едно дело. Затова ме дават по телевизията.
— Да, да, да… я пак си кажи името?
— Мики Холър.
Още щом го произнесох, видях, че вторият, който досега мълчеше, вади ръце от джобовете на якето си и се обръща право към мен. Носеше черни ръкавици без пръсти. Не беше достатъчно студено за ръкавици и изведнъж ми хрумна, че на втория етаж е само моят линкълн. Тия двамата не се качваха за колите си. Търсеха мен.
— Какво…
Вторият замахна с левия си юмрук към корема ми. Превих се тъкмо навреме, за да усетя дясното му кроше от лявата страна на ребрата си. Помня, че в този момент пуснах телефона си, но почти нищо друго. Знам, че се опитах да избягам, обаче първият тип ми препречи пътя, завъртя ме кръгом и прикова лактите ми отстрани.
И той носеше черни ръкавици.
12.
Бяха оставили лицето ми невредимо. Когато обаче се свестих в спешното отделение на болницата Холи Крос, чувствах всички останали части от тялото си натъртени или счупени. Крайната равносметка включваше трийсет и осем шева на скалпа ми, девет пукнати ребра, четири счупени пръста, два натъртени бъбрека и един тестис, усукан на сто и осемдесет градуса, преди хирурзите да го върнат в нормалното му положение. Тялото ми имаше цвят на гроздова ледена близалка, а урината ми — на кока-кола.
Предишния път, когато лежах в болница, развих зависимост към оксикодон и това едва не ми струва детето и кариерата. Затова сега им казах, че ще издаяня без химическа помощ. Което, естествено, се оказа мъчителна грешка. Два часа след като ме преместиха на леглото вече умолявах сестрите, санитарите и изобщо всеки, който ми обърнеше внимание, да ме включат на системи. Накрая се смилиха, обаче в резултат направо заплувах под тавана. Трябваха им два дни, докато намерят точното равновесие между успокояването на болката и запазването на съзнание. И тогава започнах да приемам посетители.
Сред първите бяха двама детективи от Звеното за борба с престъпленията срещу личността във Ваннайския участък. Казваха се Стилуел и Айман. Те ми зададоха някои основни въпроси, колкото да попълнят бумагите си. Искаха да открият моите нападатели горе-долу толкова, колкото и да минат без обедна почивка. В края на краищата аз бях адвокат на жена, обвинена в убийство, която колегите им бяха спипали. С други думи, нямаше да си дадат зор да разкрият извършителите.