Когато Стилуел затвори бележника си, разбрах, че разпитът, а с него и следствието са приключили. Той ме осведоми, че при нужда пак щели да се отбият.
— Не забравихте ли нещо? — попитах аз.
Говорех, без да движа долната си челюст, тъй като кой знае защо това задействаше рецепторите за болка в гръдния ми кош.
— Какво? — погледна ме Стилуел.
— Изобщо не поискахте да опиша нападателите си. Даже не попитахте за цвета на кожата им.
— Ще го направим при следващото ни идване. Докторът ни предупреди, че се нуждаете от почивка.
— Искате ли да се уговорим за следващото ви идване?
Нито един от двамата не отговори. Повече нямаше да се появят.
— Едва ли — продължих аз. — Довиждане, господа детективи. Радвам се, че Звеното за борба с престъпленията срещу личността работи по моя въпрос. Така се чувствам в безопасност.
— Вижте, най-вероятно е било нещо случайно — заяви Стилуел. — Крадци, които са търсели лесна мишена. Вероятността да ги…
— Те знаеха кой съм.
— Казахте, че са ви познали от телевизията и вестниците.
— Не съм казвал такова нещо. Казах, че ме познаха и се престориха, че са ме виждали по телевизията. Ако наистина ви беше грижа, щяхте да направите разликата.
— Обвинявате ни, че не ни е грижа за случайно нападение в квартала, така ли?
— Нещо такова, да. И кой казва, че е случайно?
— Казахте, че не познавате или че, не сте разпознали нападателите. Ако не промените показанията си, няма никакви данни, че нападението не е случайно. Или в най-добрия случай престъпление, свързано с омраза към адвокат. Познали са ви и не им е харесвало, че защитавате убийци и отрепки, затова са решили да дадат отдушник на неудовлетвореността си върху вашето тяло. Може да е много неща.
Цялото ми тяло запулсира от болка заради тяхното безразличие. Но бях прекалено изтощен и исках да си отидат.
— Няма значение, господа. Върнете се в Звеното за борба с престъпленията срещу личността и си попълнете бумагите. Забравете за случая. Аз ще поема оттук нататък.
И демонстративно затворих очи — единственото, което можех да направя.
Когато отново ги отворих, видях Сиско да седи на стол в ъгъла на стаята, вторачен в мен.
— Здрасти, шефе — предпазливо рече той, като че ли обичайният му кънтящ глас може да ме нарани. — Как е?
Когато окончателно се събудих, се закашлях и от това ме прониза остра болка в тестисите.
— Имам чувството, че още е усукан сто и осемдесет градуса наляво.
Той се усмихна, защото си помисли, че бълнувам. Обаче аз бях достатъчно в съзнание, за да знам, че това е второто му идване и предишния път съм го помолил да направи някои проверки.
— Колко е часът? Губя представа за времето, постоянно спя.
— Десет и десет.
— Четвъртък ли сме?
— Не, петък сутрин, Мик.
Бях спал повече, отколкото си мислех. Опитах се да седна, но от движението лявата ми страна беше залята от изгаряща болка.
— Господи Боже!
— Добре ли си, шефе?
— К’во имаш за мене, Сиско?
Той се изправи и се приближи до леглото.
— Не е много, но продължавам да работя. Обаче успях да прочета полицейския доклад. И там няма почти нищо, но пише, че те открили нощните чистачи, които дошли към девет. Намерили те проснат на рампата и повикали полицията.
— Девет не е било много след това. Видели ли са нещо?
— Не. Според доклада. Каня се довечера лично да отида там и да ги разпитам.
— Добре. Ами офисът?
— С Лорна проверихме, доколкото можехме. Като че ли никой не е влизал. На пръв поглед не липсва нищо. И цяла нощ е останало отключено. Според мен ти си бил целта им, Мик. Не офисът.
Системата ми се регулираше от компютър в друга стая, който пращаше импулси, освобождаващи сладостното облекчение в моя организъм. Беше го програмирал човек, когото никога не бях виждал. Но в този момент обожавах програмиста. Усещах как студената струйка лекарство потича по ръката ми и стига до гърдите ми. Мълчах и чаках парещите ми нервни окончания да се успокоят.
— Какво мислиш, Мик?
— Умът ми е празен. Казах ти, че не ги разпознах.
— Не говоря за тях. Кой ги е пратил? Какво ти подсказва инстинктът? Опарицио ли?
— Той е очевидният отговор. Знае, че се приближаваме. Тъй де, кой друг може да е?