Рохас колебливо влезе в стаята, махна ми с ръка и ми кимна.
— Привет, господин Холър, как сте?
— Бил съм и по-добре, Рохас. Ти как си?
— Бива, бива. Просто исках да се отбия и да ви поздравя, таковата.
Изглеждаше нервен като дива котка. И ми се струваше, че знам защо.
— Много мило от твоя страна. Ела, седни на ей оня стол.
— Добре.
Той се настани на стола в ъгъла, което ми позволяваше да го виждам изцяло. Можех да наблюдавам всяко движение на тялото му. Моят шофьор вече проявяваше класическо поведение на лъжец — избягваше да срещне погледа ми, неуместно се усмихваше, постоянно движеше ръцете си.
— Докторите казаха ли ви докога трябва да останете тука? — попита той.
— Още няколко дни. Поне докато престана да пикая кръв.
— Мама му стара, кофти работа! Ще пипнат ли извършителя?
— Май че не си дават много зор.
Рохас кимна. Не казах нищо повече. Мълчанието често е много полезен инструмент за разпит. Той няколко пъти потри длани нагоре-надолу по бедрата си и се изправи.
— Ами, не искам да ви смущавам. Сигурно трябва да поспите, таковата.
— Не, вече се събудих, Рохас. Изпитвам прекалено силни болки, за да спя. Можеш да останеш. Защо бързаш толкова? Нали няма да возиш някой друг?
— А, не, не, няма такова нещо.
Той неохотно седна отново. Преди да стане мой шофьор, Рохас ми беше клиент. Бяха го арестували за притежание на крадени вещи и освен това имаше предишна присъда. Прокуратурата настояваше за затвор, обаче успях да му издействам пробация. Дължеше ми три бона за услугите, но бе изгубил работата би, понеже работодателят му също бил жертва на кражбата. Казах му, че може да си ги отработи, като ме вози и ми превежда, и той се съгласи. Започнах да му плащам петстотин долара седмично и задържах по двеста и петдесет за дълга му. След три месеца излязохме на чисто, ала Рохас остана и сега взимаше всичките седемстотин и петдесет. Мислех, че е доволен и е влязъл в правия път, но може и да имаше нещо вярно в поговорката „веднъж крадец — завинаги крадец“.
— Само исках да знаете, господин Холър, че щом ви изпишат, пак съм денонощно на ваше разположение. Не искам да шофирате сам. Даже ако ще отивате на две крачки до Старбъкс, ще ви закарам дотам.
— Благодаря, Рохас. В края на краищата това е най-малкото, което можеш да направиш, нали така?
— Ъъъ…
Изглеждаше объркан, но не чак толкова. Знаеше накъде води всичко това. Реших да приключа със заобикалките.
— Колко ти плати?
Той нервно се размърда на стола.
— Кой? За какво?
— Стига, Рохас. Не се дръж така. Срамота е.
— Наистина не знам за какво говорите. Може би все пак трябва да си отида.
И пак се изправи.
— Ние нямаме споразумение, Рохас. Нямаме договор, устни обещания, нищо. Излизаш от тази стая, аз те уволнявам, и толкова. Това ли искаш?
— Няма значение дали имаме споразумение. Не можете да ме уволните без причина.
— Причина обаче има, Рохас. Хърб Дал ми разказа всичко. Би трябвало да знаеш, че за крадците думи като „чест“ не означават нищо. Твърди, че си го повикал и си му казал, че ще му дадеш каквото му трябва.
Блъфът успя. Видях, че в очите му избухва ярост. За всеки случай държах показалеца си върху бутона за сестрата.
— Мазен говнар!
Кимнах.
— Точна характеристика. Колко…
— Не съм го викал тоя задник. Копелето само дойде при мене. Каза, че искал да му отворя багажника само за петнайсет секунди. Трябваше да предвидя, че ще го стовари върху мене.
— Мислех те за по-умен, Рохас. Колко ти плати?
— Четири стотака.
— Няма даже и едноседмична заплата, а сега няма да получаваш нищо.
Той се приближи до леглото. Пръстът ми върху бутона се напрегна. Или щеше да ме нападне, или да ме помоли за сделка.
— Господин Холър… аз… имам нужди от тази работа. Децата ми…
— Пак се повтаря същото, Рохас. Не се ли научи, че не бива да крадеш от работодателя си?
— Научих се, ама Дал ме излъга, че само искал да погледне нещо, но после го взе и когато се опитах да му попреча, каза: „И какво ще направиш, ще ме издадеш на шефа си ли?“ Прав беше. Нищо не можех да направя.
— Четиристотинте долара още ли са в тебе?
— Да, не съм ги харчил. Четири стодоларови банкноти. И ми изглеждаха истински.
Дадох му знак да се върне на стола си. Не исках да е толкова близо до мен.