В края на изслушването Моралес постанови Лиза да се изправи на процес пред съдия Колман Пери на шестия етаж в съдебната палата. Поредният магистрат, с когото нямах никакъв опит. Но тъй като знаех, че залата му е една от четирите възможни за клиентката ми, бях поразпитал за него в колегията. По всеобщо мнение той бил честен съдия със сприхав нрав. Бил справедлив, докато не го ядосаш, и тогава можело да те гледа накриво чак до края на процеса. Беше добре да го знам — делото напредваше към заключителната си фаза.
Два дни по-късно най-после се почувствах готов да се върна на работа. Счупените ми пръсти бяха гипсирани, тъмносините и лилави петна по натъртеното ми тяло постепенно се заменяха с отвратително жълтеникави. Бяха ми свалили конците от скалпа и можех предпазливо да си зализвам косата върху обръснатата рана, все едно прикривам плешивина.
И най-хубавото, по-рано усуканият ми тестис, който докторът в крайна сметка реши да не ампутира, по неговите думи се подобрявал с всеки изминал ден. Той го остави, за да види дали ще възобнови нормалните си функции, или ще се спаружи на клонката като необран коктейлен домат.
По предварителна уговорка Рохас докара линкълна пред къщи точно в единайсет часа. Бавно слязох по стъпалата, здраво стиснал бастун в ръка. Шофьорът предпазливо ми помогна да се настаня на задната седалка и скоро бях на обичайното си място. Той скочи зад волана и ние рязко потеглихме надолу по склона.
— По-полека, Рохас. Прекалено ме боли от предпазния колан, затова не ме карай да се блъскам в предната облегалка.
— Извинявам се, шефе. Ще карам по-внимателно. Къде отиваме днес? В офиса ли?
Беше възприел обръщението „шефе“ от Сиско. Мразех да ме наричат „шеф“, макар да знаех, че съм точно такъв.
— В офиса по-късно. Първо отиваме в Арчуей Пикчърс на Мелроуз.
— Дадено.
Арчуей се помещаваше в двуетажна сграда срещу един от мастодонтите, Парамаунт Пикчърс. Започнало като технически център, за да поеме огромното търсене на снимачни площадки и техника, студиото беше станало самостоятелно под ръководството на покойния Уолтър Елиот и сега ежегодно произвеждаше собствени филми. По случайност Елиот навремето ми беше клиент.
На Рохас му трябваха двайсет минути да стигне до там от дома ми над Лоръл Кениън Булевард. Когато спря пред будката на портала, аз отворих прозореца и казах на приближилия се охранител, че идвам при Клег Макренолдс. Той ме попита за името ми и поиска документ за самоличност. Дадох му шофьорската си книжка. Охранителят се върна в будката, провери в компютъра си и се намръщи.
— Съжалявам, господине, но ви няма в списъка с гости на студиото. Имате ли среща?
— Нямам, но той ще ме приеме.
Не бях искал да предупреждавам Макренолдс за появата си.
— Хм, не мога да ви пусна, щом нямате уговорена среща.
— Бихте ли му се обадили, за да му съобщите, че съм тук? Той ще ме приеме. Знаете какъв е, нали?
Намекът беше ясен. Не ти трябва да се ебаваш с него.
Охранителят затвори плъзгащата се врата и позвъни на Макренолдс. Наблюдавах го през стъклото. Разговорът изглеждаше оживен. Накрая той пак отвори вратата и ми подаде телефона, който беше на дълъг кабел. Взех го и сега пък аз вдигнах стъклото пред охранителя. Танто за танто.
— Тук е Майкъл Холър. С господин Макренолдс ли говоря?
— Не, тук е личната асистентка на господин Макренолдс. С какво мога да ви помогна, господин Холър? Не виждам да имате уговорена среща и честно казано, не ви познавам.
Гласът беше женски, младежки и самоуверен.
— Аз съм човекът, който ще стъжни живота на шефа ви, ако не ме свържете с него.
Оттатък последва мълчание, после гласът отговори:
— Нищо няма да постигнете със заплахи. Господин Макренолдс е на снимачната площадка и…
— Това не е заплаха. Аз не заплашвам. Просто казвам истината. Къде е тази снимачна площадка?