Фриман кимна.
— Прав си. В края на краищата аз ти се обадих. Нали сме съгласни, че го правим неофициално? Всичко си остава в тази стая, ако не стигнем до споразумение.
— Естествено.
Аронсън също кимна заедно с мен.
— Добре тогава, ето какво си мислим. И това вече е одобрено отгоре. Отстъпваме на непредумишлено и препоръчваме средносрочна присъда.
Кимнах и издадох напред долната си устна, показвайки, че предложението си има своите достойнства. Но знаех, че щом тя започва с непредумишлено убийство и средносрочна присъда, оттук нататък за клиентката ми може да става само по-добре. Знаех също, че инстинктът ми не ме е подвел. Нямаше начин прокуратурата да направи такова предложение, ако нямаше сериозен проблем. По моя преценка аргументите им бяха слаби още в момента, в който бяха щракнали белезниците на Лиза. Сега обаче нещо се беше объркало. Нещо важно — и трябваше да разбера какво.
— Добро предложение — казах.
— Адски си прав. Отказваме се от предумишленото убийство и засадата.
— Предполагам, че говорим за съзнателно непредумишлено убийство, нали?
— И за самия теб ще е трудно да докажеш неволно убийство. Тя не се е озовала в гаража случайно. Смяташ ли, че Трамъл ще го приеме?
— Не знам. Тя още отначало повтаря, че споразумение няма да има. Иска процес. Мога да се опитам да я убедя. Само че…
— Само че какво?
— Любопитен съм, нали разбираш? Защо ни правите такова снизходително предложение? Защо се задоволявате само с това? Какво се е объркало, какво ви кара да смятате, че трябва да отстъпите?
— Това не е отстъпление. Тя пак ще иде в затвора. Нищо не се е объркало, но процесите са скъпи и дълги. Окръжна прокуратура изобщо предпочита споразуменията пред процесите. Но разумни споразумения. И сега е така. Ако не искаш, готова съм да си тръгна.
Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Видях, че се взира в гипса на лявата ми ръка.
— Не става въпрос дали искам аз. Това решение трябва да вземе клиентката ми и аз съм длъжен да й дам колкото може повече информация. И преди съм бил в такова положение. Обикновено толкова добра сделка е прекалено хубава, за да е чиста. Приемаш я и после установяваш, че главната свидетелка е щяла да се отметне или че обвинението току-що е открило оправдателно доказателство, което си щял да получиш с другите материали, ако си изчакал още мъничко.
— Да, ама не и този път. Картите са на масата. Имаш двайсет и четири часа и после предложението отпада.
— А какво ще кажеш за краткосрочна присъда?
— Моля?! — почти изкрещя Фриман.
— Я стига, не си дошла тук, за да ми съобщиш единственото си предложение. Никой не прави така. Можеш да отстъпиш още нещо и двамата го знаем. Съзнателно непредумишлено убийство и препоръка за краткосрочна присъда. Ще й дадат от пет до седем години.
— Направо ще ме съсипеш. Пресата ще ме изяде жива.
— Възможно е, но знам, че шефът ти не те е пратил тука само с едно предложение, Андреа.
Тя хвърли поглед към Аронсън, а после огледа лавиците с книги, които вървяха заедно с мебелировката.
Зачаках. Намигнах на Дженифър. Знаех какво предстои.
— Съжалявам за ръката ти — каза Фриман. — Сигурно много е боляло.
— Не, всъщност изобщо. Вече съм бил в безсъзнание. Не съм усетил нищо.
Отново вдигнах ръка и размърдах пръсти, — върховете им шаваха над ръба на гипса.
— Вече мога спокойно да ги движа.
— Добре, краткосрочна. Но все пак трябва да получа отговор до двайсет и четири часа. И всичко това е неофициално. Ако клиентката ти не се съгласи, не можеш да го съобщаваш на никого.
— Вече се уговорихме за това.
— Добре, това е всичко. Ще се връщам в службата.
Тя се изправи, ние с Аронсън също. Преминахме към общ разговор, какъвто често се води след изключително важни срещи.
— Е, кой ще е следващият окръжен прокурор? — попитах аз.
— Знам толкова, колкото и ти — отвърна Фриман. — Още никой не се очертава като фаворит, определено.
В момента прокуратурата се ръководеше от временно изпълняващ длъжността, след като бяха назначили предишния титуляр на ръководна работа в министерството на правосъдието във Вашингтон. През есента щеше да има извънредни избори и засега списъкът на кандидатите не впечатляваше с нищо.