Смехът оттатък веднага разклати увереността, която вложих в думите си.
— Както казах, ще се видим в съда — повтори Фриман.
— Да, непременно ще дойда.
Оставих телефона на подлакътника и се опитах да проумея какво става. И тогава ме осени. Може би вече носех тайната на Фриман в малкото си джобче.
Писмото на Бондюрант до Опарицио беше скрито в камарата документи, получени от прокуратурата. Реших, че е възможно самата тя да го е открила съвсем наскоро и да е осъзнала какво съм в състояние да направя с него. Че мога да изградя защитата си върху това писмо. Случва се понякога. Прокурор поема дело с привидно неопровержими доказателства и си вирва носа до небето. Започва с това, с което вече разполага, и други потенциални улики остават задълго незабелязани. Понякога прекалено задълго.
Постепенно се убедих. Трябваше да е писмото. Допреди един ден тя умираше от шубе заради това писмо. Сега изглеждаше уверена. Защо? Единствената разлика между вчера и днес беше искането на Опарицио за отхвърляне на призовката. Изведнъж проумях стратегията й. Обвинението щеше да подкрепи отхвърлянето на призовката. Ако Опарицио не дадеше показания, може би нямаше да успея да представя писмото пред съдебните заседатели.
Ако бях прав, съдебното заседание за разглеждане на искането можеше да завърши с тежко поражение на защитата. Сега знаех, че трябва да съм готов да се боря така, като че ли от това зависи делото. Защото наистина зависеше.
Реших да прибера телефона в джоба си. Край на разговорите. Беше петък вечер. Щях да оставя делото и да се заема с него на другата сутрин. Всичко можеше да почака дотогава.
— Рохас, пусни някаква музика. Започва уикендът бе, човек!
Той натисна бутона на сиди плейъра. Бях забравил какво има вътре, но скоро познах песента — „Ще валят сълзи“ от сборния албум на Рай Кудър, кавър на класика от 60-те години. Звучеше добре. Уместно. Песен за една любов, изгубена и загърбена в миналото.
Процесът щеше да започне след по-малко от три седмици. Независимо дали щяхме да разберем какво крие Фриман, защитата беше готова. Оставаше ни да връчим още няколко изключително важни призовки, но иначе бяхме във форма за бой и с всеки ден ставах все по-уверен.
Идния понеделник щях да се затворя в кабинета си и да се заема с хореографията на защитата. Хипотезата за невинност грижливо щеше да бъде развита стъпка по стъпка и свидетел по свидетел, докато всичко си застане на мястото и се стовари върху обвинението със съкрушителната сила на основателното съмнение.
Но дотогава ми оставаше да запълня уикенда и исках да се дистанцирам колкото може повече от Лиза Трамъл и всичко останало. Кудър продължаваше с „Бедняшката Шангри Ла“, песента за НЛО и космическите момчета в пролома Чавес, преди да бъде отнет от народа и да построят на негово място Доджър Стейдиъм.
Казах на Рохас да го усили. Отворих задните прозорци и пуснах вятъра и музиката в косите и ушите ми.
Затворих очи.
17.
Рохас ме остави пред къщи и аз бавно се качих по стълбището, докато той прибираше линкълна в гаража. Собствената му кола беше паркирана на улицата. Щеше да се прибере и да дойде пак в понеделник, както обикновено.
Преди да отворя вратата, отидох в другия край на верандата и погледнах към града. Слънцето имаше още няколко часа работа и после щеше да залезе, слагайки край на поредната седмица. Оттук градът издаваше специфичен звук, нещо като локомотивна свирка. Тихото шумолене на един милион конкуриращи се мечти.
— Добре ли сте?
Обърнах се. Рохас стоеше на най-горното стъпало.
— Да, какво има?
— Не знам. Видях, че стоите там, и си помислих, че нещо не е наред, като че ли сте изключили или нещо подобно.
— Не, просто зяпах града.
Отидох при вратата и извадих ключовете си.
— Приятен уикенд, Рохас.
— И на вас, шефе.
— Знаеш ли, трябва да престанеш дами викаш „шефе“.