— Готвех се да я произнеса утре — излъгах. — Вече съм я написал. Но освен това можех да използвам тази информация при избора на съдебните заседатели, които вече утвърдихме. Ваша чест, цялата тази история… вижте, знам само, че преди пет седмици обвинението беше отчаяно. Госпожа Фриман дойде в собствената ми кантора, за да предложи споразумение на моята доверителка. Независимо дали го признава, тя беше уплашена и направи всички отстъпки, които поисках. И изведнъж имаме ДНК теста от кръвта на обувката. Сега пък не щеш ли се появява чукът и, естествено, никой вече не говори за споразумение. Тези съвпадения хвърлят съмнение върху всичко. Обаче тук имаме процедурна злоупотреба и дори само това би трябвало да е достатъчно основание, за да откажете да допуснете чука като доказателство.
— Ваша чест — обади се прокурорката веднага щом свърших. — Може ли да отговоря на обвинението на господин Холър в злоупо…
— Няма нужда, госпожо Фриман. Както вече отбелязах, това е много убедително доказателство. Появява се в неподходящ момент, обаче аз пак ще дам на защитата допълнително време за подготовка. Сега ще се върнем в залата и ще довършим избора на съдебни заседатели. После ще им дам по-дълга почивка за уикенда и ще ги призова в понеделник за встъпителните пледоарии и началото на процеса. Ще имате още три дни, за да подготвите пледоарията си, господин Холър. Би трябвало да са ви достатъчни. А междувременно вашите сътрудници, включително онова амбициозно момиче от моята Алма матер, може да осигурят съответните експертизи и анализи, които ще са ви нужни за чука.
Поклатих глава. Това не стигаше. Направо потъвах като камък.
— Ваша чест, бих искал да отложите процеса, докато обжалвам решението ви.
— Можете да го обжалвате, господин Холър. Това си е ваше право. Обаче няма да отложа процеса. Започваме в понеделник.
И леко ми кимна, което възприех като заплаха. С две думи, обжалвай решението и аз няма да го забравя по време на процеса.
— Имаме ли да обсъждаме нещо друго? — попита Пери.
— Аз приключих — отвърна Фриман.
— Господин Холър?
Само поклатих глава, понеже гласът ми ми изневери.
— Тогава да се върнем в залата и да продължим с избора на съдебни заседатели.
Лиза Трамъл замислено ме чакаше на масата на защитата.
— Какво стана? — прошепна тя настойчиво.
— Стана това, че току-що пак ни сритаха по задника. Този път е свършено.
— Какво искаш да кажеш?
— Намерили са оня скапан чук, дето си го хвърлила в храстите, след като си убила Мичъл Бондюрант.
— Пълен абсурд! Аз…
— Не е абсурд. Могат пряко да го свържат с Бондюрант и с тебе. Чукът е от скапаното табло в твоя гараж. Не знам как може да си била толкова глупава, обаче няма значение. В сравнение с това запазването на окървавените обувки направо е интелигентно решение. Сега трябва да измисля как да убедя Фриман да сключи споразумение, след като изобщо не й се налага. Тя разполага с категорични доказателства, защо да го прави?
Лиза протегна лявата си ръка, сграбчи ме за яката на сакото и ме притегли към себе си. Сега вече шепнеше със стиснати зъби.
— Чуй се какви ги говориш! Как можело да съм толкова глупава?! Тъкмо това е въпросът и отговорът е, че не съм. Отлично знаеш, че ако не друго, поне не съм глупава. Още от първия ден ти повтарям, че това е инсценировка. Искали са да се отърват от мене и затова са го направили. Обаче аз не съм виновна. Ти още отначало беше наясно. Луис Опарицио. Трябвало е да се избави от Мичъл Бондюрант и ме е използвал за изкупителна жертва. Бондюрант му е пратил твоето писмо. Така се е започнало. Аз не съм…
Гласът й секна и от очите й бликнаха сълзи. Поставих длан върху ръката й, за да я успокоя и да я смъкна от яката си. Видях, че съдебните заседатели влизат в ложата, и не исках да забележат признаци за разногласие между адвокат и доверителка.
— Аз не съм го извършила — повтори тя. — Чуваш ли ме? Не искам никакво споразумение. Няма да кажа, че съм извършила нещо, което не съм. Ако това е най-доброто ти предложение, искам нов адвокат.
Извърнах се и погледнах към съдийската маса. Съдия Пери ни наблюдаваше.
— Готови ли сте да продължим, господин Холър?
Погледнах клиентката си, после пак насочих вниманието си към съдията.
— Да, ваша чест. Готови сме да продължим.
20.
Все едно бяхме в кутсузлийската съблекалня, а ни предстоеше да изиграем мача. Неделя следобед, осемнайсет часа преди встъпителните пледоарии пред съдебните заседатели. Седях със сътрудниците си, вече признавайки поражението. Горчивият край беше настъпил още преди да е започнал процесът.