Кърлин му хвърли един поглед и ми даде знак да го затворя.
— Ръчно обработена италианска кожа — отбеляза той. — Прилича на модерно куфарче на наркодилър. Да не си се свързал не с когото трябва, а, Холър?
И пак ми отправи онази котешка усмивка. Полицейският хумор си е уникален навсякъде по света.
— Всъщност наистина принадлежеше на куриер — отвърнах. — Клиент. Но там, където отиваше той, повече нямаше да му трябва, затова го взех. Искаш ли да видиш тайника? Малко мъчно се отваря.
— Друг път. Бива си те.
Затворих капака и пак тръгнах към стаята за разпити.
— И кожата е колумбийска — прибавих пътьом.
Партньорката на Кърлин ме чакаше пред вратата. Не я познавах, но не си направих труда да се представя. Никога нямаше да се сприятелим и реших, че е от ония, дето ще ми счупят ръката от стискане, само и само да направят впечатление на шефа си.
Тя задържа вратата отворена и аз спрях на прага.
— Всички подслушвателни и записващи устройства са изключени, нали?
— Познахте.
— Ако не са, това ще наруши пра…
— Знаем закона.
— Да, ама понякога удобно го забравяте, нали?
— Вече ви остават четиринайсет минути, господине. С нея ли искате да разговаряте, или ще си приказвате с мен?
— Добре де.
Влязох и тя затвори вратата след мене. Стаята беше два и половина на метър и осемдесет. Погледнах Лиза и вдигнах показалец пред устните си.
— Какво? — попита тя.
— Нито дума, докато не ти кажа.
В отговор тя избухна във водопад от сълзи и протяжен вой, който преля в абсолютно непонятно изречение. Седеше на квадратна маса срещу празен стол. Бързо го заех и поставих куфарчето на масата. Знаех, че са я разположили с лице към скритата камера, затова не си направих труда да я търся. Вдигнах капака на куфарчето и го приближих към тялото си с надеждата гърбът ми да я скрива от обектива. Трябваше да допусна, че Кърлин и партньорката му ни слушат и гледат. Още една причина за неговото „великодушие“.
Докато вадех бележника и документите с дясната си ръка, с лявата отворих тайника на куфарчето и натиснах бутона на акустичния заглушител Пакуин 2000. Устройството издава радиочестотен сигнал, който задръства всички подслушвателни устройства на разстояние до седем и половина метра с електронна дезинформация. Ако детективите ни подслушваха незаконно, в момента чуваха само статични смущения.
Куфарчето и скритият в него заглушител бяха почти десетгодишни и доколкото знаех, първият им притежател още лежеше във федерален затвор. Бях ги получил срещу услугите си преди повече от седем години, когато си вадех хляба с дела за дрога. Знаех, че органите на закона винаги се опитват да усъвършенстват капаните си и че за десет години бизнесът с електронни подслушващи устройства би трябвало да е претърпял най-малко две революции. Затова не бях съвсем спокоен. Пак се налагаше да внимавам какво говоря и се надявах клиентката ми да последва моя пример.
— Лиза, сега няма да приказваме надълго и широко, защото не знаем кой ни слуша. Разбираш ли ме?
— Да. Но какво става? Не разбирам какво става!
Постепенно повишаваше глас, последната дума направо я изкрещя. На няколко пъти беше говорила така с мене по телефона, когато се занимавах само с просрочената й ипотека. Сега залозите бяха по-високи и трябваше да тегля чертата.
— Край с тези номера, Лиза — заявих твърдо. — Няма да ми крещиш. Разбираш ли? Ако искаш да те защитавам, недей да ми крещиш.
— Добре, извинявай, но те твърдят, че съм извършила нещо, което не съм извършила.
— Знам и ще го оспорим. Обаче без да крещиш.
Тъй като я бяха върнали преди официално да я вкарат в ареста, още носеше собствените си дрехи. Не видях кръв нито по бялата й тениска с цветя отпред, нито където и да е другаде. Лицето й беше мокро от сълзи и къдравата й кестенява коса бе разрошена. Дребна по принцип, тя изглеждаше още по-миниатюрна под яркото осветление в стаята.
— Трябва да ти задам няколко въпроса — продължих. — Къде те откри полицията?
— Вкъщи си бях. Защо ме арестуват?
— Чуй ме, Лиза. Успокой се и ме остави да ти задам въпросите. Много е важно.
— Но какво става? Никой не ми обяснява нищо. Казаха, че ме арестуват за убийството на Мичъл Бондюрант. Кога? Как? Изобщо не съм припарвала до него. Не съм нарушавала ограничителната заповед.
Разбрах, че е трябвало първо да изгледам дивидито на Кърлин и да разговарям с нея чак после. Често обаче се случва да започвам дела в неизгодно за мен положение.